— Искаш да кажеш, че сме загубили равновесие, нали така? Просто сме загубили изгодната си позиция.
— Не ние. Ти.
Ториан Торсен кимна.
— Аз. Това е единственото, което има някакъв смисъл. Аз съм едновременно и китката, и сърцето, аз съм истинският център, сърцевината. Иън е сбъркал. Чедото е тръгнал след мен. Единствената причина да се разкрие пред младия Ториан е била да ме изкара от равновесие, и то тук, на място, където нямам усет към обстановката, където той ще може да определи и времето, и следващите сблъсъци.
Джеф кимна.
— Значи трябва веднага да се приберем. Освен това в семействата и на Тори, и на Маги е имало смъртни случаи и затова трябва да си подадат молба за отсъствие.
Ториан Торсен поклати глава.
— Трябва да предвиждаш една крачка напред. Какво, според теб, ще направи той след това? Смяташ ли, че ще се откаже?
— Може би ще ни последва и ще ни нападне на наша територия, вкъщи.
— Може и да си прав. Или просто ще опита нещо значително по-простичко: ще започне да убива тук. Ще убие един, друг ще обезобрази, за да ни покаже, че ще продължи. А след това отново и отново. — Той протегна ръка през решетката, за да може кучето да му оближе пръстите. — Колко кръв, според теб, ще трябва да пролее, за да ме изкара на открито, за да ме накара да се изправя срещу него?
Джеф си пое шумно въздух през зъбите. Не е възможно да защитиш целия свят, а само една малка и незначителна част, понякога дори и това е невъзможно. Естествено. Можеха да се приберат у дома и да чакат, докато Чедото започнеше с убийствата, и да се надяват, че ще убива единствено хора, които не познават и не са им близки; можеха да оставят окървавените мъртви тела да се трупат, докато купчината стане толкова голяма, че се прекатури към тях и ги принуди да се върнат на мястото, избрано от убиеца.
Колко висока щеше да стане купчината?
— Добре — съгласи се Джеф. — Значи ти си китката и ние му предлагаме китката. Ще те използваме за примамка и щом той тръгне след теб, аз ще го пипна. По същия начин, по който опитахме двамата с Тори.
— Само че не бива да ме следиш от толкова късо разстояние, нали? Той вече те е подушил и ще те познае по миризмата.
— Искаш да ми кажеш, че съм разкрит?
Ториан Торсен поклати глава.
— Не е точно така. Само че ще бъдеш… както сам казваш, „разкрит“… той ще те разкрие, ако ме следваш прекалено близо. Той има преднина от няколко крачки, значи не е чак толкова глупав. Снощи просто е изчаквал и е наблюдавал, за да знае какво да очаква. Бил е във вълчи облик, защото тогава и обонянието, и зрението, и инстинктите му са най-остри. Притаил се е някъде и е душил зимния вятър, за да е сигурен, че след това ще успее да идентифицира всички хора, които снощи са били някъде наблизо около Тори. Ако случайно усети същата миризма, веднага ще я разпознае. Ако случайно попадне на същата миризма някъде около мен, веднага ще те познае.
Тогава единствената му задача ще бъде да ме елиминира, за да няма нищо, което да му пречи на пътя към Ториан.
„Дори нямаше да бъде нужно да убива Джеф, въпреки че ако му се прииска ще го стори. Просто трябва да го поразсее за няколко минути, а това ще му бъде повече от достатъчно, за да разчита на изненадата при нападението над Ториан.“
Ториан Торсен кимна.
— Затова стоиш на разстояние, достатъчно далече, за да не може нито да те подуши, нито да те види, нито да предположи, че ти…
— Освен — започна Джеф, а всяка дума горчеше в устата му, — ако не ти влезеш в ролята на китката, а аз. — Чедото се страхуваше от Ториан Торсен не толкова като стратег, колкото като боец. Все още не можеше да се каже, че Торсен е стар, но не беше и млад, краката му бяха бързи и здрави, а очите — остри като на сокол — може би Чедото бе преценил, че истинската заплаха ще се окаже този, който пази гърба на Ториан, а не самият Ториан.
Не можеш да играеш шах с човек, който предвижда два хода преди тези, които си успял да предвидиш ти.
Всъщност можеш, но ще загубиш играта. При това загубата ти ще бъде значителна.
Торсен не погледна Джеф, докато подаваше нова бисквита на кучето.
— Чудех се дали ще кажеш това.
„Наистина ли? — каза си Джеф. — Или просто се чудеше кога ще го кажа.“
Глава 17
Сционът
Решетките на килията, последната от шестте, подредени от едната страна на коридора, бяха издялани от камък, също като Градищата, и приличаха на истинска каменна дантела, която Иън оприличи на причудливите форми на полуготовите картофи за пържене, които винаги му се струваха прекалено мазни.