Наистина не ставаше въпрос за пари. Повечето проблеми, свързани с парите, всъщност не бяха за пари — Тори бе научил този факт от Иън Силвърстайн.
Според Маги нещата трябваше да следват естествения си ход и за нея бе особено важно да постъпва правилно и справедливо. Апартаментите близо до университета бяха миниатюрни, а онези, които имаха свой неповторим облик, бяха с безобразно високи цени. Затова тя така си подреди лекциите, че да са плътно една след друга, и започна да си търси квартира в южната част на Минеаполис, близо до автобусната линия.
В повечето двустайни апартаменти имаше кухни с прилични размери, а също и хол, но пък цените им бяха почти двойно по-ниски от тези на едностайните жилища.
Ако си наемаш двустаен апартамент и не си намериш съквартирантка, това си бе направо разхищение, а да вземеш за съквартирант собствения си приятел — който може да си позволи сумата, без дори да се замисля — той щеше да започне да покрива не само своите разходи, но и твоите, а това вече не беше редно, не че Маги имаше някакво желание да му позволи да направи така, защото въпросът определено не беше в парите.
По дяволите.
Хубавото на парите бе, че онзи тип Макей — Хари ли беше, или Ралф? — дето притежаваше фабриката за канцеларски пликове и не спираше да изнася речи, се оказваше прав. Ако имаш проблем, който можеш да разрешиш, не го отлагай, заемай се с разрешаването му, като напишеш чек, и тогава проблем няма да има.
В този случай ставаше въпрос само за един-единствен разход.
— Недей да се цупиш — каза тя. — Щом се нацупиш, веднага изглеждаш десет години по-стар. — Отпусна се в ръцете му за бърза целувка, поколеба се за момент, а сетне устните й се разтвориха и той усети топлия й език в устата си. Спусна ръка към дупето й и я привлече към себе си, а другата му длан потърси гърдата й.
Само че тя го отблъсна и се дръпна.
— По-късно — каза. — Може би. — Усмихна му се и прокара пръст по ципа на панталоните. — Закъснялата награда е най-добра.
Наистина имаше случаи, когато едно „не“ съвсем не означаваше „не“, но сега случаят не бе такъв.
По дяволите. „Трябваше да спра за малко в гръцкия ресторант. Един чийзбургерополис щеше да ми дойде добре сега.“ Каква всъщност излезе тя? Май храната щеше да е единственото му малко удоволствие в близко бъдеще.
— Кафе? — попита го тя.
— Прясно при това. — Той подуши. Усети аромата на хубаво, гъсто, приятно препечено кафе, което бе успяло да измести всички следи от онази странно позната миризма във въздуха.
Каква ли беше тази смрад? Стори му се толкова близка и натрапчиво позната, в същото време нещо в нея го притесняваше, но така и не успя да се сети какво.
Въздъхна дълбоко и посегна към длетото.
Глава 2
Скритият проход
Иън Силвърстайн се сгуши в парката, нахлузи ботушите и се приведе, за да ги завърже.
Все още си оставаше градско момче и му се струваше странно да носи ботуши вместо обувки; освен това бе разбрал, че никъде в Хардуд няма да му се присмиват, ако вътре се разхожда по чорапи; да не говорим за това, че ботушите за сняг се оказаха изключително удобни.
Боже, та в единия джоб на парката си бе сложил чифт Китайски пантофи и тъй като досега така и не се появи удобен случай да си ги сложи, вече се замисляше дали да не ги извади и да ги прибере някъде в дрешника. Не можеше да ги носи в кухнята, защото някой можеше да се отбие — а щом го видеха, щяха да решат, че и те трябва да си обуят същите.
Щом завърза връзките на обувките, той отвори тежката дървена входна врата, а след това и мрежестата врата, подуши бързо режещо студения въздух и потръпна, когато почти арктическият повей го блъсна в лицето и проникна под дрехите.
Ммм… май трябваше да сложи един от онези външни термометри.
Само че всички в Хардуд душеха въздуха, за да преценят колко ката дрехи да си сложат, поне Арни Селмо винаги правеше така, следователно Иън смяташе да постъпва по същия начин.
Може и да беше глупаво, но така оставаше с чувството, че си е у дома на това място.
Огледа стаята, за да е сигурен, че всички лампи, са загасени. Това бе още един от обичаите в градчето, с които свикна: гасиш всички лампи, преди да излезеш, можеш да оставиш тази на верандата, за да ти е светло, когато се прибираш, но нито една от лампите в стаите, нито телевизорът или дори радиото, оставаха включени, както се правеше в града, където служеха за заблуда на крадците. Тук това се смяташе за разхищение.