— Естествено, той не е никой, за да си позволява подобна волност. — Бранден дел Бранден се ухили. Беше се поотпуснал малко, откакто се разбра, че Валин е избягал. Може би идеята, че ще измъкнат информация от джуджето след дълги мъчения, не му бе допаднала особено. — Напълно прав си, Херолф. Иън Сребърния камък няма никакви права тук и думите му наистина са казани не на място. Фоливан дел Фоливан, дръпни летвата от тази врата, за да можем да я отворим. Ако — обърнете внимание, че казвам „ако“ — вестрито се е скрило някъде вътре и използва възможността, която му предоставяме, за да избяга, това изобщо не влиза в работата на Херолф.
— Рррр. — Херолф се усмихна, но в тази усмивка нямаше нито топлота, нито приятелско чувство. Вълчата усмивка представляваше оголване на зъбите както при заплаха, така и за да могат да ги използват като средство за защита.
Иън му се усмихна в отговор. „Давай, Херолф. Когато кажеш. За мен няма никакъв проблем.“
Чедото подуши въздуха веднъж, а след това още веднъж.
— Тук е имало вестри, но не мога да кажа… рррр. Не и в този облик. Мислите ми са ясни, но така обонянието ми е по-слабо. — Той погледна Дариън дел Дариън и пазителят на ключовете му кимна едва доловимо. Херолф се приведе напред, гърбът му се изви и…
Той промени облика си.
Веднъж Тори бе описал на Иън как става, но се оказа, че е съвсем различно да го видиш със собствените си очи.
Най-неприятната част бе звукът. Иън винаги бе предполагал, че промяната на облика е нещо естествено и постепенно, една лека и сравнително бърза трансформация, доста подобна на специалните ефекти във филмите.
Само че въпросната трансформация започваше със звука на чупещи се кости и разкъсване на плът, с воня на застояла пот и едно ужасно, почти комично сплескване на тялото.
Хрущялите пращяха също като изстрели, гърбът на Чедото се изви, след това се изпъна и той падна напред на ръцете си, които почти напълно се бяха превърнали в лапи, когато се отпуснаха на земята. Двата златни пръстена, които носеше, издрънчаха на пода и се търкулнаха незнайно къде.
Иън не им обърна абсолютно никакво внимание, той не можеше да откъсне очи, докато в ушите му нахлуваха ужасните звуци на разкъсваща се плът и бълбукане на кръв. Предната част на лицето на Херолф се удължи и заприлича на муцуна, ръцете и краката изтъняха и заприличаха на вълчи лапи, докато гърдите наедряха, а ребрата добиха заоблен вид и бързо се покриха с плът и мускули.
Острите зъби изтракаха в устата на Херолф и сякаш пораснаха пред очите му, но въпреки че изчадието изпитваше болка, вече бе навел муцуна към пода и душеше наоколо.
Херолф навря муцуна през каменните решетки на килията и започна шумно да диша; след няколко минути се отдръпна и много бавно, сякаш краката му бяха схванати, премина покрай редицата клетки и много внимателно подуши всяка една от тях. Щом се натъкнеше на човек, ръмжеше недоволно и преминаваше към следващата.
Изръмжа пред Иън, излая срещу него, а сетне, когато Иън не реагира, оголи зъбите си с гърлено гъргорене. Едва тогава ръката на младежа се спусна към меча, а дланта на Хоузи покри тази на младежа.
— Шумът винаги си остава само шум — каза тихо Хоузи. Поклати глава. — Казва, че не е подушил нищо, което би могло да ни бъде от полза. Вътре е усетил Валин — и потта му, и пикнята му, и мириса на страх, който е излъчвал — но вече го няма в нито една от килиите.
Това бе чудесно, въпреки че тук нещо куцаше. Един такъв замисъл много би се харесал на Иън, ако той самият се намираше в килията. Можеше да се скрие, възможността бе под пейката, но само ако съумееше по някакъв начин да измисли как да се покрие с невидим плащ така, че никой отвън да не успее да го види.
Налагаше се да прояви търпение, докато отключеха вратата.
— Тук има Скрит Проход — каза той, изричайки на глас мислите на всички останали.
Не бе необходимо кой знае колко място. Знаеше се, че Градищата са набраздени от Проходи, някои известни на всички, а входовете им — толкова очевидни за всеки минувач, че се използваха като най-обикновени коридори, в които нямаше абсолютно нищо потайно.
Самият Иън знаеше два от тайните Проходи във Фалиас. Единият бе в покоите на Пламенния Род, който отвеждаше до Скрит Проход, по който първите Чеда бяха пристигали в Хардуд, по-късно използван като път за бягство от родителите на Тори Торсен и Маги. Много добре знаеше, че има и други.