„Обещай му, че ще му кажеш всичко, което знаеш за Скритите Проходи“, искаше му се на Иън да каже на английски.
По дяволите. Не един и двама от жителите на Средните Владения знаеха английски — съществуваше много повече движение между Тир На Ног и Вечните земи, отколкото някой бе готов да признае.
Сегашното положение нямаше да бъде проблем, ако Иън говореше още някой език, наистина необичаен и рядко срещан. Хоузи притежаваше дарба за езиците, дори без сам да знае, предаваше тази дарба на околните. Може би е обмислил този въпрос предварително и бе дал на Иън подходящо средство, за да се измъкне от подобна ситуация. Нали преди се бе получило с берсмолския; Иън дори не бе предполагал, че го говори, докато не го чу за пръв път. Боже, та той дори не бе чувал за берсмолски, преди да го проговори. Може би Иън говореше… виетнамски например. Или дори естонски. Може би си спомняше нещо от френския, който учеше в гимназията, или иврит, който учеше в училище.
Как да раздвижиш мускул, който дори не предполагаш, че го има?
В главата му се завъртяха няколко израза. Ani lo midaber ivreet. Така не ставаше. Parlez-vous francais? Нямаше да му свърши кой знае каква работа. Просто Иън не можеше да говори нито френски, нито иврит.
La plume de ma tante est sur la table. Ysadal, v’yiskadash, sh ’mai rabba. Voulez-vous coucher ùvee mai ce soir? Honi soil qui tal y pense. Non compos mentis. Не, това вече беше латински, поне така му се стори — но по всичко личеше, че не говори и латински. Chad gad ya, chad gad ya. Shma, Ysroel… A lons enfants de la patrie, le jour de gioire est arrive. Legion Etrangere. Bnai Brith. Baruch at ah, ado…
Точно така.
— Направи bris — каза бързо той на английски, след което превключи на берсмолски. — Кажи им всичко, което искат да знаят за Проходите, моля те. — Беше благодарен, че измисли тази работа. Иън бе гледал навремето анимационен филм, доста отдавна наистина, където един белобрад човек с дълга вееща се роба държеше някакви таблетки с надпис: „Искате да отрежем върховете на ония си работи?“.
Б’наи Брит напомни на Иън за bris, което обикновено означаваше обрязване.
Но това му бе само обичайното значение; буквално означаваше „споразумение“. Споразумей се с тях; обещай им, казваше Иън, че ще им помогнеш да открият този тунел. Беше напълно възможно да води до някой Скрит Проход, макар и да не бе много вероятно. Когато чуеш тропот на копита, мисли за коне…
Но дори и да го направеше, какво от това?
„Иън, каза Хоузи на гърлен звучен език, който Иън никога преди не бе чувал, ако раздавах толкова лесно обещания, щеше непрекъснато да се налага да ги спазвам.“
Дариън дел Дариън ги погледна остро.
— Какво става тук?
— Забрави — отвърна Хоузи. — Аз… едно време можех и да ти кажа, много отдавна, как да откриете това, което ви интересува. Само че не мога, вече не мога. — Той почука с дългия си пръст по слепоочието. — Информацията, която човек не притежава, не може да попадне в неподходящи ръце, нали така? — Той почука с пръст по един камък. Троп, троп.
— Това ми си струва доста… интересно. — Дариън дел Дариън стисна устни. — Мисля да оставя този въпрос на Вечния Наследник. — Той кимна сам на себе си. — Да отидем при него още сега, Орфиндел. Ти, аз и Иън Сребърния камък.
Иън смяташе, че е в добра форма, но докато стигнат до последното стъпало на дългите стълби, които се виеха нагоре в кулата, вече не бе на това мнение. Дали умората му не се дължеше на височината, или пък изтощението след дългото напрегнато пътуване си казваше думата, но дробовете му горяха при всяка глътка въздух, при всяка стъпка!
Как ли се отразяваше това изкачване на Хоузи и на Дариън дел Дариън? Дариън дел Дариън изглеждаше над шейсет, а пък Хоузи бе по-стар и от планините наоколо, но нито един от тях не полагаше някакво особено усилие, като се изключи това, че Дариън дел Дариън дишаше малко по-учестено и по челото му бе избила една — единствена капка пот, а в ъгълчетата на устата на Хоузи се бе събрало едва забележимо напрежение.
Продължаваха да се изкачат все нагоре и нагоре по стълбите към върха на кулата. Бяха монтирани и перила, метални, патинирани с годините, на младежа никак не му се искаше да се придържа, защото трябваше да използва ръката, с която държеше меча, и така щеше да я измори, затова продължи изкачването със стиснати зъби.
Тъмният диск, който в началото се мержелееше едва-едва някъде високо, се приближаваше все повече и повече. Иън вдигна поглед, за да открие вход или врата. Все отнякъде трябваше да се влиза: сигурно Вечният Наследник разполагаше с цял батальон слуги вестри, които му качваха провизии и изнасяха ненужното всеки ден.