— Не! — Гласът на Вечния Наследник загуби небрежното си звучене и благостта. Изведнъж стана съскащ, дразнещ и опасен като на раздразнена змия. — Никога не съм правил подобно нещо. Такава заповед не е излизала от Градищата. Не Владенията са изпратили Чеда през Скритите Проходи, за да дебнат Ториан дел Ториан; бил е Старей, огнен гигант, преструвал се дълго време на Огнения Херцог, а той не го е сторил в името на Владенията, а единствено заради себе си, за да примами Орфиндел, за да го измъкне от скривалището му, за да успее да го пипне.
По онова време Хоузи бе знаел къде са скрити скъпоценните камъни от Брисингамен и въпреки че преди е устоявал на мъченията, въпреки че тялото му е било подлагано на какви ли не мъки години наред, дотолкова, че съвестта на един дуелист от Градищата се е разбудила, той бе дал дума да защитава Тори и Карин, а ако това означаваше, че трябва да издаде скривалищата на скъпоценните камъни, той нямаше как да се отметне от обещанието си и огненият гигант си бе направил сметката отлично.
Така ли беше наистина?
Да, така беше. Хоузи не раздаваше лесно обещания и то не защото нямаше да му е приятно да престъпи дадената дума, а защото не можеше да я престъпи. Тя го обвързваше завинаги, безотказно. Беше се връщал в Тир На Ног поне два пъти, за да защити Тори и Карин, и то не само защото ги обичаше, а защото бе дал обещание пред бащата на Карин, че ще ги пази. Бе дал това обещание, съзнавайки, че старият Рьолке може да отпрати и него, и Ториан дел Ториан в момент, когато подобна възможност би била напълно неприемлива.
— Значи не си бил ти — каза Иън. — Добре тогава, ще приема думите ти за истина.
— Колко благородно от твоя страна — отвърна Вечният Наследник, а гласът му бе леденостуден и приглушен.
— Тогава кой го е сторил?
— Не знам — отвърна Вечният Наследник, с глас, осезаемо по-слаб след избухването. Той се закашля и задъха мъчително и тежко.
Дариън дел Дариън се надигна от стола.
— Вечният Наследник е много зает — каза той. — Трябва да си почине.
— Не, пазителю на ключовете, имам нужда от…
— Не. — В тона на Дариън дел Дариън нямаше и следа от сервилност. — Имаш нужда от почивка, Вечни Наследнико. Трябва да пазиш силите си за други неща.
Единствено железният контрол накара Иън да се въздържи да кимне доволно за правилната си преценка. Все пак правилно бе схванал нещата. Вечният Наследник наистина бе васал на така наречения си слуга и по всичко личеше, че Дариън дел Дариън е човекът, който управлява Владенията.
Дали пък Дариън дел Дариън не бе изпратил Чедата със задача? Още одеве стана ясно, че Херолф му се подчини с готовност. А защо бе така? И какво би могъл да направи Иън по този въпрос?
— Недей, Дариън — каза Вечният Наследник. — Имам достатъчно енергия, повече от достатъчно…
— Ако ще да ви служа вярно и достойно, позволете ми аз да преценя, Вечни Наследнико. — Дариън дел Дариън се изправи и в стойката, както и в поведението му, нямаше и следа от покорство. Нито бе слуга, нито бе васал… какъв всъщност беше той? — Дал съм обет да ви служа вярно и предано, а не със сляпо подчинение, Вечни Наследнико, като ви отдам пълната си вяра, и ще бъде така, докато дишам, защото, ако не съумявам да спазвам дадения обет, то тогава няма да мога и да дишам.
Иззад пердето се чу сподавен кикот.
— Ти да не би да се опитваш да ме сплашиш, стари приятелю?
— Не, не ви заплашвам, Вечни Наследнико. Но ако не се вслушвате в думите ми, може би, след като тялото ми издъхне пречупено и потънало в кръв долу пред кулата ви, може би тогава с повече готовност ще се вслушвате в моя син и наследник — той няма да може да ви служи с опита си, но поне в душата му е събрана искрена преданост.
Дариън дел Дариън пристъпи към стълбите и свали от врата си тежката златна верига с медальона. Пусна тежкото украшение на пода и веригата шумно издрънча, а звукът отекна във всяко кътче на малката стая.
— Още днес ли ще желаете той да поеме изпълнението на задълженията си? Предупреждавам ви… не, Вечни Наследнико, заплашвам те… той ще ти бъде верен и предан не по-малко от мен, но ако не се вслушваш в съветите му по въпросите за твоето собствено добруване, тогава ще останеш съвсем сам, единствено с дванайсет годишния си внук, който ще чака ти да свършиш всичко.