8
Патуля Антипов, синът на арестувания Павел Ферапонтович и на Даря Филимоновна, дето лежеше в болница, се пресели у Тиверзини. Тор беше спретнато момче с правилни черти и руса коса, сресана на среден път. Непрекъснато я зализваше с четката и всяка секунда си подръпваше куртката и колана с емблемата на реалната гимназия. Често се смееше до сълзи и беше доста наблюдателен. Много точно и с голям комизъм имитираше всичко, което чуеше и видеше.
Скоро след манифеста от седемнадесети октомври се взе решение за голям митинг от Тверска застава до Калужка. То беше начинание в духа на „девет баби — хилаво дете“. Няколкото революционни организации, свързани с тази идея, се изпокараха помежду си и една след друга се отметнаха, а когато се разбра, че на определената сутрин хората все пак са излезли, набързо им пратиха свои представители.
Марфа Гавриловна отиде на манифестацията заедно с веселия и общителен Патуля въпреки молбите и несъгласието на Киприян Савелиевич.
Беше началото на октомври, със сух студ и оловносиво спокойно небе, прехвърчаха колебливи снежинки, дълго кръжаха, преди да паднат на земята, и после на сив пухкав прах запълваха дупките по пътя.
Хората се стичаха надолу по улицата, същинско стълпотворение, лица, лица и лица, зимни балтони и рунтави шапки, старци, курсистки, деца, униформени железничари, работници от трамвайното депо и от телефонната станция с ботуши над коленете и кожени куртки, гимназисти и студенти.
Някое време пяха „Варшавянка“, „Вий жертва паднахте“ и „Марсилезата“, после човекът, който вървеше пред цялото шествие гърбом към пътя и дирижираше със стиснат в ръката калпак, надяна калпака, престана да ръкомаха, даде гръб на процесията и се ослуша какво се говори сред другите организатори, които крачеха отпред. Песента се разбърка и секна. Чу се хрускавият вървеж на несметната тълпа по заледения паваж.
Доброжелатели съобщиха на инициаторите на шествието, че ги причакват казаци. Бяха телефонирали в близката аптека за подготвяната засада.
— Какво пък — изслушаха ги организаторите, — най-важното е да запазим хладнокръвие и да не се паникьосваме. Веднага трябва да завземем най-близката обществена сграда по пътя, да уведомим хората за тази заплаха и да се разпръснем.
Започна спор къде ще е най-добре. Едни предлагаха Дружеството на търговците, други Висшата техническа школа, трети Школата на чуждестранните кореспонденти.
Докато спореха, отпред се показа ъгълът на една сграда. Там също се помещаваше учебно заведение и то ставаше за убежище не по-лошо от изброените.
Когато първите стигнаха дотам, водачите се качиха на полукръглата площадка пред вратата и със знаци спряха началото на процесията. Отвориха се всички врати и шествието в пълен състав, кожух след кожух, шапка след шапка заприижда в аулата и се заизкачва по централното стълбище.
— В салона, в салона! — викаха единични гласове отзад, но тълпата продължаваше да изтича и да се губи по коридорите и класните стаи.
Когато все пак успяха да ги съберат и всички се настаниха по столовете, ръководителите на няколко пъти се опитаха да съобщят за подготвяната клопка, но никой не ги слушаше. Спирането на шествието и преминаването в затворено помещение се възприе от присъствуващите като покана за импровизиран митинг и той веднага започна.
След дългата маршировка с песен хората искаха малко да помълчат и сега друг да отговаря за тях и да си дере гърлото. В сравнение с главното удоволствие — почивката — нямаха никакво значение нищожните разногласия между ораторите, които почти изцяло бяха солидарни помежду си.
Затова най-голям успех има най-некадърният оратор, който не налагаше на присъствуващите да го слушат. Всяка негова дума бе съпровождана със съчувствен рев. Никой не съжаляваше, че речта му се губи в одобрителния шум. Публиката нетърпеливо бързаше да се съгласи, крещеше „позор“, гласува протестна телеграма, после еднообразният му глас внезапно й омръзна, хората станаха и абсолютно забравили оратора, калпак след калпак, редица след редица се спуснаха на тълпа по стълбите и излязоха на улицата. Шествието продължи.
Докато провеждаха митинга, навън бе навалял сняг, той все повече се усилваше, всичко наоколо беше побеляло.
Когато налетяха драгуните, в първата минута задните дори не разбраха. Отпред изведнъж се понесе нарастващ тътен, както става, когато множеството крещи „ура“. Виковете „помощ“, „убийци“ и всички други се сляха в нещо неразбираемо. Почти в същия миг с вълната на тези звуци през тесния проход, образуван в дръпналата се тълпа, стремглаво и безшумно профучаха конски глави, гриви и конници, размахали шашки.