Подразделението премина през шествието, обърна се, престрои се и се вряза в задните редици. Започна сеч.
За броени минути улицата се опразни. Хората се разбягаха в пресечките. Снегът вече не валеше така силно. Вечерта беше суха като рисунка с въглен. Изведнъж залязващото слънце някъде иззад къщите сякаш взе да бучи пръст във всичко червено на улицата: в червените кавалерийски фуражки, в падналото червено знаме, в кървавите нишки и капки в снега.
Отстрани по уличното платно пълзеше на лакти стенещ човек с разбит череп. Неколцина конници се връщаха в редица откъм долната част на улицата, където ги бе завлякло преследването. Почти в краката им се метна Марфа Гавриловна с разкривена забрадка и с неузнаваем глас извика колкото сили имаше: „Паша! Патуля!“
Той през цялото време бе вървял с нея и я беше забавлявал, имитирайки много майсторски последния оратор, и ненадейно изчезна в суматохата, когато връхлетяха кавалеристите.
В бъркотията я цапнаха и нея с камшик по гърба и макар да не почувствува болка през дебелия кожух, тя изруга и размаха пестник подир препусналата кавалерия, възмутена, че нея, старата жена, се бяха осмелили да ударят на публично място.
Марфа Гавриловна се оглеждаше тревожно на всички страни. За щастие видя момчето на отсрещния тротоар, където в нишата между колониала и една къща се спотайваше група случайни зяпачи.
Там ги беше притиснал с коня си един драгун, който яздеше по тротоара. Той се наслаждаваше на ужаса им, преграждаше им пътя, разиграваше коня пред носа им, демонстрираше манежна езда и пируети, отстъпваше и бавно вдигаше коня на задни крака като циркаджия. По едно време видя, че другарите му се връщат, заби шпори в хълбоците на коня и с два-три скока се присъедини към редицата им.
Затиснатите в нишата хора се разпръснаха. Паша, който до този момент не смееше да гъкне, се хвърли към баба Марфа.
Тръгнаха си към къщи. Марфа Гавриловна неспирно мърмореше:
— Убийци проклети, мръсни изедници! Хората се радват, че царят им дава свободи, а тия — насреща. Все да напакостят, всяка дума да обърнат наопаки.
Яд я беше на драгуните, на целия свят, а в момента дори на собствения й син. Като кипеше, й се струваше, че всичкото е заради калпазаните на Купринка, които тя наричаше многознайковци и дървени философи.
— Змийско котило! Какво искат тия обесници! Капка ум нямат! Само се джафкат и се дърлят. А онзи дърдорко, как беше, Пашенка? Покажи го, миличък, покажи го! Ох, ще ме скъсаш от смях! Досущ като него. Дъра-дъра-дъра. Бърборко, брей, кречетало, конска муха.
Вкъщи се нахвърли върху сина си, че била на години, срамота е всеки сополив рошльо да я поучава с камшика по задника.
— За бога, майко! Да не съм аз казашки поручик или шеф на жандармерията?
9
Николай Николаевич стоеше до прозореца, когато се показаха бягащите. Разбра, че са демонстрантите, и се загледа дали няма да види сред тях Юра или някой друг. Но не откри никакви познати, само по едно време му се стори, че се мярна онзи (Николай Николаевич не можа да си спомни името му), синът на Дудоров, лудата глава, дето съвсем наскоро му бяха измъкнали куршум от лявото рамо, а той пак се завира, дето не му е работата.
Николай Николаевич беше пристигнал тук есента от Петербург. В Москва нямаше къде да живее, а не му се ходеше в хотел. Нанесе се у Свентицки, далечни негови роднини. Те го настаниха в ъгловия кабинет горе на полуетажа.
Тази двуетажна постройка, собственост на князете Долгоруки, твърде голяма за бездетното семейство, беше наета още от покойните Свентицки. Владението на князете с трите двора, градината и безразборно пръснатите разностилни постройки излизаше на три улици и постарому се наричаше Мучной квартал.
Въпреки четирите си прозореца кабинетът беше възтъмен, претрупан с книги, книжа, килимчета, гравюри. Отвън имаше полукръгъл балкон, който опасваше този ъгъл на сградата. Двойната остъклена балконска врата беше уплътнена и облепена за зимата.
През двата прозореца на кабинета и от балконската врата се виждаше улицата в дълбочина — следи от конни шейни, къщурки в безреда, килнати огради.
Откъм градината падаха лилави сенки. Дърветата така заничаха в стаята, сякаш искаха да положат на пода клоните си с тежък скреж като застинал на капки лилав стеарин.
Николай Николаевич гледаше към уличката и си спомняше миналата петербургска зима, Гапон2, Горки, посещението на Вите3, модните съвременни писатели. Избяга от цялата онази лудница тука на тихо, в спокойствието на столичния град, за да пише замислената книга. Но къде ти — от трън, та на глог! Всеки ден лекции и доклади, няма време да се опомни! Ту във Висшите женски курсове, ту в Религиозно-философския факултет, ту в Червения кръст, ту във Фонда на стачния комитет. Да можеше да се вдигне чак в Швейцария, в тишината на някой забутан кантон. Покой и ведрина над езерото, небе и планини, и звучен, чист, напрегнато еклив въздух.
2
3