— Викат ни, мадам. Стачкуваме.
— Как така… Какво съм ви направила? — разплака се мадам Гишар.
— Не се сърдете, Амалия Карловна. Ние нямаме нищо против вас, много сме ви благодарни. Но сега не става дума за вас и за нас. Сега за всички е така, в целия свят. Ка щяло пък ние да се делим?
Всички до една си отидоха, дори Оля Дьомина и Фаина Силантиевна, която на излизане пошепна на госпожата, че инсценира тази стачка за доброто на собственичката и ателието. Но госпожата не мирясваше:
— Каква черна неблагодарност! Представи си, така да се заблудя! Това момиченце, за което душа давам! Добре, тя, да речем, е дете, ами тази стара вещица!
— Разберете, майко, те не могат да направят изключение заради вас — утешаваше я Лара. — Никой не е озлобен срещу вас, напротив. Всичко, което става сега, се прави в името на човека, за защита на слабите, за благото на жените и децата. Да, да, не клатете така недоверчиво глава. Благодарение на това някой ден и за мен, и за вас ще бъде по-добре.
Но майка й нищо не разбираше:
— Винаги става така — хлипаше тя. — Когато и без туй всичко върви наопаки, ти все ще изтърсиш нещо такова, че съвсем да ме объркаш. Таковат ми се на фасона — било за мое добро. Да, май наистина съм се побъркала.
Родя беше във военното училище. Лара и майка й сами се лутаха в празната къща. Неосветената улица заничаше в стаите с кухи очи. Стаите й отвръщаха със същите погледи.
— Да вървим в хотела, мамичко, докато не се е стъмнило. Чувате ли, мамичко? Да не отлагаме повече, веднага.
— Филат, Филат! — повикаха пазача. — Филат, помогни ни, душко, до „Черногория“.
— Слушам, госпожо.
— Ще вземеш бохчите и виж какво, наглеждай тук, докато се върнем. Да не забравяш вода и зрънца за Кирил Модестович. И всичко под ключ. И се обаждай от време на време.
— Слушам, госпожо.
— Благодаря ти, Филат. Господ да те пази. Е, да поседнем пред път и да тръгваме.
Излязоха на улицата и не познаха въздуха, като след дълго боледуване. Мразовитото, сякаш размазано пространство, леко търкаляше на всички страни кръглите, гладко шлифовани звуци. Цопаха, шляпаха, пльокаха залпове и изстрели, разкъсваха далнината.
Колкото и да ги убеждаваше Филат, Лара и Амалия Карловна смятаха, че изстрелите са халосни.
— Много си глупав, Филат. Не разбираш ли — как няма да са халосни, щом не се вижда кой стреля? Според теб да не е свети дух? Халосни са, ясно е.
На едно кръстовище ги спря патрул. Ухилени казаци ги обискираха, нагло ги опипаха от главата до петите. Матроски шапки бяха накривени на челата им. Всички изглеждаха еднооки.
„Какво щастие!“ — мислеше си Лара. Няма да вижда Комаровски през цялото време, докато са отрязани от града. Тя не може да скъса с него заради майка си. Не може да каже: майко, не го приемайте. Защото всичко ще се разкрие. Е, и? Защо пък да се плаши? Ах, боже, да върви всичко по дяволите, само веднъж да се свърши! Господи, Господи, Господи! Сега ще припадне насред улицата от омерзение. Какво си спомни изведнъж? Как се казваше онази страшна картина с тлъстия римлянин в първото сепаре, откъдето започна всичко? „Жената или вазата“. Точно така, разбира се. Известна картина. „Жената или вазата“4. Тогава тя още не беше жена, за да се сравнява с подобна скъпоценност. После стана. Масата беше така разкошно сервирана.
— Къде си се разбързала като фурия? Не мога да те настигна — хленчеше отзад Амалия Карловна, тежко пъхтеше и едвам я следваше.
Лара крачеше бързо. Някаква сила я носеше и тя сякаш вървеше по въздуха — горда, въодушевяваща сила.
„О, как весело щракат изстрелите — мислеше си тя. — Блажени поруганите, блажени съгрешилите. Господ здраве да ви дава, изстрели! Изстрели, изстрели, и вие сте на същото мнение!“
20
Домът на братя Громеко се намираше на ъгъла на Сивцев Вражек и една друга улица. Александър и Николай Громеко бяха професори по химия, първият в Петровската академия, вторият в университета. Николай Александрович беше ерген, Александър Александрович беше женен за Ана Ивановна, по баща Крюгер, дъщеря на фабрикант металопроизводител и собственик на бездоходни рудници в принадлежащата му грамадна горска територия на Урал, близо до Юрятин.
Къщата беше двуетажна. В горната част бяха спалните, учебната стая, кабинетът на Александър Александрович и библиотеката, будоарът на Ана Ивановна и стаите на Тоня и Юра, а долната беше за посетители. Благодарение на зеленикавите завеси, на огледалните отблясъци по капака на рояла, аквариума, маслинената мебел и стайните цветя, подобни на водорасли, тази долна част приличаше на зелено, сънено полюшващо се морско дъно.
4
Една от известните картини на