Громеко бяха образовани хора, гостолюбиви и големи познавачи и ценители на музиката. Те събираха отбрани гости и устройваха вечери на камерната музика, на която се изпълняваха клавирни триа, сонати за цигулка и струнни квартети.
През януари хиляда деветстотин и шеста година, скоро след отпътуването на Николай Николаевич зад граница, на Сивцев Вражек трябваше да се състои поредната камерна вечер. Предстоеше да се изпълни нова соната за цигулка от един дебютант от школата на Танеев и трио от Чайковски.
Приготовленията започнаха от предния ден. Преместиха мебелите, за да освободят салона. Акордьорът по сто пъти пробваше в ъгъла една и съща нота и пръскаше бисерни арпеджи. В кухнята скубеха птиците, чистеха зеленчуците и разбъркваха горчицата със зехтина за сосовете и салатите.
От сутрината дойде да им досажда Шура Шлезингер, първа приятелка и довереница на Ана Ивановна.
Шура Шлезингер беше висока слаба жена с правилни черти на малко мъжкото лице, с което приличаше донякъде на императора, особено със сивата си астраганена шапка на една страна — тя оставаше с нея в стаята, само леко повдигаше воалетката.
В периодите на мъки и ядове общуването им носеше взаимно облекчение. Облекчението изглеждаше така: Шура Шлезингер и Ана Ивановна си разменяха нападки от все по-обидно естество. Разиграваше се бурна сцена, тя бързо свършваше със сълзи и помиряване. Редовните сблъсъци действуваха и на двете като пиявици за изтегляне на нахлулата кръв.
Шура Шлезингер се беше омъжвала няколко пъти, но забравяше мъжете си веднага след развода и им придаваше толкова малко значение, че всичките й маниери пазеха студената енергия на самотницата.
Тя беше теософка, но същевременно така превъзходно познаваше православната служба, че дори toute transportée — в състояние на пълен екстаз — не можеше да се въздържи да не подскаже на свещеника какво да изрече или изпее. „Чуй, Господи“, „иже на всякое време“, „честнейши херувим“ — току излиташе от устата й дрезгава скоропоговорка.
Шура Шлезингер разбираше от математика и индийски тайнства, знаеше адресите на най-големите професори от Московската консерватория и кой с кого съжителствува — какво ли не знаеше, мили боже! Затова я канеха за арбитър и уредник във всички по-сериозни житейски случаи.
В уречения час гостите започнаха да идват. Дойдоха Аделаида Филиповна, Гинц, Фуфкови, господин и госпожа Басурман, Вержицки, полковник Кавказцев. Валеше сняг и когато отваряха вратата, въздухът нахлуваше, целият сякаш на възелчета от прелитащите големи и малки снежинки. Мъжете влизаха отвън с широките шушони и поголовно се преструваха на разсеяни и нескопосни мечоци, а жените им, освежени от суда, с разкопчани горни копчета на кожусите и свлечени назад пухкави шалове на заскрежените коси, напротив, разиграваха изпечени хитруши, дето знаят две и двеста. „Племенникът на Кюи“5 — понесе се шепот, когато пристигна новият пианист, за първи път поканен в този дом.
През отворените две странични врати се виждаше сервираната маса в трапезарията, дълга като зимен път. Окото веднага съзираше ярките блясъци на рябиновката в грапавите бутилки. Въображението се запленяваше от тумбестите шишенца със зехтин и оцет върху сребърните подставки и живописния дивеч и ордьоврите; дори салфетките, които като пирамидки увенчаваха всеки прибор, и кошниците със синьолилави цинерарии, които ухаеха на бадеми — всичко сякаш раздразваше апетита. За да не отдалечават желания миг на единение със земната храна, побързаха веднага да се приобщят към духовната. Седнаха на редовете в салона. „Племенникът на Кюи“ — поднови се шепотът, когато пианистът зае мястото си зад инструмента. Концертът започна.
За сонатата се знаеше, че е скучна, досадна, насилена. Тя оправда очакванията, плюс че се оказа страшно разтеглена.
За това спориха в паузата критикът Керимбеков и Александър Александрович. Критикът ругаеше сонатата, Громеко я защищаваше. Наоколо пушеха и шумно тътреха столовете.
Но всички погледи отново паднаха на снежната колосана покривка в съседната стая. Предложиха концертът незабавно да продължи.
Пианистът вдигна очи към публиката и кимна на партньорите си да започват. Цигуларят и Тишкевич вдигнаха лъковете. Триото зарида.
Юра, Тоня и Миша Гордон, който вече прекарваше половината си живот у Громекови, седяха на третия ред.
— Егоровна ви прави знаци — пошепна Юра на Александър Александрович, който беше точно пред него.
На вратата стоеше Аграфена Егоровна, старата побеляла прислужница на семейство Громеко, и с настойчиви погледи към Юра и също толкова решителни кимания към Александър Александрович показваше на Юра, че господарят спешно й трябва.