Сега всичко това беше разделено на три помещения.
Чрез допълнително преграждане в ателието беше направен още един етаж с чудноват за човешко жилище прозорец. Той беше един метър висок и се падаше на нивото на пода. По стъклото личаха остатъци от златните букви. Между тях се виждаха до коленете краката на хората, които бяха вътре. В тази стая живееше Гордон. При него бяха дошли Живаго, Дудоров и Марина с децата. За разлика от възрастните децата се виждаха целите от прозореца. Скоро Марина си тръгна с момиченцата. Тримата мъже останаха сами.
Те водеха разговор, един от онези летни, лениви, мудни разговори, каквито протичат между приятелите от деца, чиято дружба е от памтивека. Как се водят те обикновено?
Някой от тях разполага с достатъчен и задоволителен речников запас. Този човек говори и мисли естествено и последователно. В такова положение беше само Юрий Андреевич.
Приятелите му изпитваха недостиг от изразни средства. Те не притежаваха дар-слово. Допълваха бедния си речник с разходки из стаята, пушене, ръкомахане, по няколко пъти повтаряха едно и също („Не е редно, братко, там е въпросът, че не е редно, не“).
Не си даваха сметка, че излишният драматизъм на общуването им в никакъв случай не е израз на пламенност и широта на характера, напротив, говори за празноти и несъвършенства.
Гордон и Дудоров принадлежаха към авторитетен професорски кръг. Те прекарваха живота си сред добри книги, добри мислители, добри композитори, добра, винаги — вчера и днес — добра и само добра музика, и не знаеха, че средният вкус е по-голямо зло от безвкусицата.
Гордон и Дудоров не си даваха сметка, че дори упреците, с които обсипваха Живаго, не са продиктувани от чувство на преданост към приятеля и желание да му повлияят, а единствено от неумение свободно да мислят и по своя воля да насочват беседата. Политналите коне на разговора ги носеха нанякъде, необуздаеми. Те не можеха да обърнат колата и в края на краищата трябваше да налетят на нещо, в нещо да се треснат. И с всичка сила се тресваха в Юрий Андреевич със своите проповеди и наставления.
Той ясно виждаше пружините на патоса им, нестабилността на съчувствието им, механизма на разсъжденията им. Обаче не можеше да им каже: „Скъпи приятели, колко безнадеждно ординерни сте и вие, и целият ви кръг, на който сте представители, и блясъкът, и изкуството на любимите ви имена и авторитети. Единственото ярко и живо нещо при вас е това, че сте живели по едно време с мен и сте ме познавали.“ Но как ли щеше да изглежда, ако човек можеше да изкаже пред приятелите си подобни откровения! И за да не ги наскърби, той покорно ги изслушваше.
Дудоров наскоро се беше върнал от първото си заточение. Бяха го реабилитирали, след като временно бе лишен от политически и граждански права. Беше получил възможност да поднови лекциите си и упражненията в университета.
Сега споделяше с приятелите своите преживявания и душевни състояния там, по време на заточението. Говореше с тях искрено и нелицемерно. Думите му не бяха плод на страх или на някакви други съображения.
Разказваше, че доводите на обвинението, отношението към него, Дудоров, в затвора и след излизането му оттам и особено доверителните разговори със следователя му били прочистили мозъка и го превъзпитали политически, за много неща му се отворили очите, чувствувал развитието си като човек.
Разсъжденията на Дудоров допадаха на Гордон именно с баналността си. Той съчувствено кимаше на Инокентий и напълно го подкрепяше. Преживяванията и думите на Дудоров му бяха особено близки тъкмо поради своята шаблонност. Той вземаше за общовалидност имитацията и стереотипността на преживяванията.
Добродетелните изповеди на Инокентий изцяло отговаряха на духа на времето. Но точно тяхната закономерност, тяхното прозрачно фарисейство караше Юрий Андреевич да кипва. Несвободният човек винаги идеализира своята тъмница. Това идва още от средните векове и още тогава се е използувало от йезуитите. Юрий Андреевич не понасяше политическия мистицизъм на съветската интелигенция, това, което беше най-висшето й достижение или, както биха се изразили тогава, духовния апогей на епохата. Той криеше от приятелите си и това впечатление, за да не се изпокарат.
Но го заинтригува съвсем друго, разказът на Инокентий за Вонифатий Орлецов, неговия съкилийник, свещеник тихоновец40. Арестуваният имал шестгодишна дъщеря Христина. Арестът и по-нататъшната съдба на обожаемия й баща били удар за нея. Думите „свещенослужител“, „лишенец“41 и тям подобни й се стрували позорно петно. Тя сякаш се заклела в пламенното си детско сърце да изличи това петно някога от доброто име на родителите си. Така далечната и рано поставена цел и неугасимото й жарко решение я правели още сега макар и по детски, но страстна следовничка на всичко, което й се струвало най-неопровержимо в комунизма.