— Ще си вървя — каза Юрий Андреевич, — не се сърди, Миша. Тук е задушно, вън е горещо. Не мога да дишам.
— Нали виждаш, долу прозорецът е отворен. Прощавай, пак сме задимили. Все забравяме, че не бива да пушим в твое присъствие. Какво съм виновен, че така глупашки се отваря прозорецът. Намери ми друга стая.
— И без това си тръгвам, Гордоша. Достатъчно си поговорихме. Благодаря ви за вниманието към мен, скъпи мои приятели. Но това не е глезотия от моя страна. То е болест, склероза на сърдечните съдове. Стените на сърдечния мускул изтъняват, износват се и един прекрасен ден може да настъпи пробив, разкъсване. А нямам още и четиридесет. И нито съм пияница, нито съм някой пройдоха.
— Рано си взел да се вайкаш. Глупости. Животът е пред теб.
— В наше време много зачестиха микроскопичните форми на сърдечните инфаркти. Невинаги с летален изход. В някои случаи хората остават живи. Това е болестта на най-новото време. Мисля, че причините й са от нравствено естество. От повечето от нас се изисква постоянно лицемерие, което се превръща в система. Не можеш без риск за здравето си ден след ден да се проявяваш като противник на онова, което чувствуваш, да се пънеш за неща, които не обичаш, да се радваш на всичко, което те прави нещастен. Нашата нервна система не е само фраза, не е измислица. Това са физични органи, изградени от нервна тъкан. Душата ни съществува в пространството и има своето място в нас както зъбите в устата. Не можем до безкрай да я насилваме безотговорно. Беше ми тежко да те слушам, Инокентий, как си се превъзпитал по време на заточението, как то ти е повлияло положително. То е все едно кон да разказва как сам се е дресирал в цирка.
— Аз съм на страната на Дудоров. Ти просто си отвикнал от човешки думи. Те са престанали да стигат до съзнанието ти.
— Не е изключено, Миша. Във всеки случай извинявайте и ме пуснете. Задушавам се тук. Бога ми, не преувеличавам.
— Чакай. Ти само се чудиш как да се измъкнеш. Няма да те пуснем, докато не чуем твоя прям и чистосърдечен отговор. Съгласен ли си, че трябва да се промениш, да се поправиш? Какво смяташ да предприемеш в това отношение? Необходимо е да оправиш някак отношенията си с Тоня и с Марина. Те са живи същества, чувствителни и страдащи жени, а не абстрактни идеи от тези, дето минават през мозъка ти в произволни съчетания. Освен това е срамота човек като теб да се погубва така бездарно. Трябва да се пробудиш от дрямката и мързела, да се съживиш, да обмислиш всичко без неоправдано високомерие, да, да, без тази безпочвена надменност, да започнеш работа, да практикуваш.
— Добре, ще ви отговоря. И аз често си мисля напоследък в същия дух, затова с ръка на сърцето мога да ви обещая някои неща. Струва ми се, че всичко ще се уреди. И то доста скоро. Ще видите. Да, наистина. Работите потръгнаха на добре. Чувствувам невероятно, безумно желание да живея, а да живееш, винаги значи да се стремиш напред, към все по-голямото, към съвършенството, и да го постигнеш.
Радвам се, Гордон, че защитаваш Марина, както по-рано винаги си бил на страната на Тоня. Но аз не съм се отрекъл от тях, не водя война нито с нея, нито с когото и да било. Ти ме упрекваше в началото, че тя се обръща към мен на „ви“, докато аз съм с нея на „ти“, и ме нарича по име и бащино, сякаш това не тежеше и на самия мен. Но вече отдавна е преодоляно едно по-дълбоко несъответствие помежду ни, което беше в основата на тази неестественост нещата потръгнаха и между нас цари равенство.
Мога да ви съобщя друга хубава новина. Пак започнаха да ми пишат от Париж. Децата са пораснали, живеят съвсем свободно сред френските си връстници, Шура свършва тамошното основно училище, école primaire, Маня го започва. Никога не съм виждал дъщеря си. Не знам защо ми се струва, че въпреки френското поданство те скоро ще се върнат и по някакъв необясним начин всичко ще си дойде на мястото.
Имам всички основания да мисля, че тъст ми и Тоня знаят за Марина и момичетата. Аз не съм им писал. Сигурно тези сведения са стигнали до тях по някакъв друг път. Александър Александрович, естествено, е болезнено засегнат в своите бащински чувства, мъчно му е за Тоня. Това обяснява почти петгодишното прекъсване на кореспонденцията ни. Защото, когато се върнах в Москва, известно време си пишехме. И изведнъж спряха да ми отговарят. Прекратиха.