10
Стаята беше с южно изложение. Двата й прозореца гледаха към покривите срещу театъра, зад който високо над Охотний ряд се вдигаше лятното слънце, така че уличното платно тънеше в сянка.
Тази стая се превърна в нещо повече от работна, повече от кабинет за Юрий Андреевич. В периода на изгаряща активност, когато всичките му планове и замисли не се вместваха в записките му, струпани на писалището, и образите на заплануваното и вдъхновяващото запълваха пространството до ъглите, както ателието на художника се затрупва с купища започнати и обърнати към стената платна — в този период стаята му беше тържествена зала на духа, съкровищница на безумствата, хранилище на откровенията.
За щастие преговорите с болничното ръководство се проточваха и датата за постъпване на работа се изместваше към неопределеното бъдеще. Имаше възможност да пише, като се възползува от случайната отсрочка.
Юрий Андреевич започна да подрежда всичко написано — една част си спомняше, някои неща му намираше кой знае откъде и му носеше Евграф, те или бяха писани от доктора собственоръчно, или бяха преписвани от чужда ръка. Хаотичният материал го караше да се разпилява дори още повече, отколкото си беше предразположен по натура. Скоро захвърли всичко и вместо да възстановява недовършеното, започна да пише нови неща, увлечен от последните си хрумвания.
Подготвяше в чернови вид очерците си, нещо като бегли записки за времето на първото му пребиваване във Варикино, записваше отделни строфи от стихотворения както си ги спомняше, начало, край, среда, всичко заедно, накуп. Понякога едвам се справяше със завладяващите го идеи — началните букви и съкращенията в стремителния скоропис не успяваха да ги следват.
Той бързаше. Когато въображението му се умореше и работата изостанеше, сам се насърчаваше и импулсираше с рисунки в полето. Там се появяваха горски пътеки и градски кръстовища с изправен по средата стълб „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки“.
Всичките статии и стихотворения бяха на една и съща тема. Техен обект беше градът.
11
Впоследствие сред книжата му намериха такъв текст:
„През двадесет и втора година, когато се върнах в Москва, я намерих разрушена и опустошена. Такава беше тя след изпитанията на първите години от революцията, такава е и до ден-днешен. Населението й е намаляло, нови сгради не се строят, старите не се поддържат.
Но и в този вид си остава голям съвременен град, единствен вдъхновител на истински съвременното ново изкуство.
Безредното изброяване на предмети и понятия, на пръв поглед несъвместими и сякаш произволно подхвърлени, у символистите — у Блок, Верхарен и Уитман — изобщо не е стилистичен похват. Това е нова изразна система, взета от живота и прекопирана от съществуващия свят.
По същия начин както те прокарват върволици от образи през своите стихове, точно така деловата градска улица от края на деветнадесети век превежда пред очите ни своите тълпи, карети, файтони, а после, в началото на двадесети век, прелита с вагоните на градските, електрическите и подземните линии.
В тези условия няма откъде да се появи пасторалният наивитет. Неговата уж непрестореност е литературен фалш, изкуственото маниерничене е книжно явление, дошло не от село, а от библиотечните лавици на академичните книгохранилища. Живият, живороден и естествено отговарящ на духа на днешния ден език е езикът на урбанизма.
Аз живея на шумно градско кръстовище. Лятна Москва, заслепена от слънцето, с размекнатия асфалт на дворовете, с искрящите слънчеви отражения на капандурите, с цъфтежа на облаците и булевардите, се върти около мен и ме замайва и иска в нейна прослава аз да замайвам останалите. Заради това ме е отгледала и ми е поверила изкуството.
Улицата, която постоянно тътне вън ден и нощ, е също тъй неразривно свързана със съвременната душа, както започналата увертюра с театралната завеса, криеща тъма и тайна, още спусната, но вече аленееща от светлините на рампата. Градът, който нестихващо, неспирно се движи и боботи зад вратите и прозорците, е необозримо огромното въведение към живота на всеки от нас. Точно в този аспект бих искал да пиша за града.“