Започнаха викове, спорове, съвети. Няколко души слязоха от площадката и заобиколиха падналия. Скоро установиха, че вече не диша и сърцето му е спряло. Минувачите от тротоара взеха да се стичат към тълпата около трупа, едни успокоени, други разочаровани, че не е смазан и че смъртта му няма нищо общо с трамвая. Гъмжилото растеше. Дамата в лилаво също се поспря, постоя, погледа мъртвия, послуша приказките и си продължи. Беше чужденка, но разбра, че едни смятат за необходимо тялото да бъде качено на трамвая и да се откара в болницата, а други са на мнение, че трябва да се вика милиция. Тя продължи, без да дочака да бъде взето решението.
Дамата в лилаво беше старата-прастара швейцарска поданичка мадмоазел Фльори от Мелюзеев. Тя дванадесет години бе подавала молби да й позволят да си замине за родината. Съвсем наскоро усилията й се увенчаха с успех. Беше пристигнала в Москва за изходната си виза. Този ден отиваше в легацията да я получи и си махаше с плика увити и вързани с панделка документи. И продължи напред, като изпревари за десети път трамвая, и без да подозира, задмина Живаго и го надживя.
13
От коридора през отворената врата, се виждаше ъгълът на стаята с дръпнатото по диагонал писалище. На него като грубо издълбан каик бе сложен ковчегът с тясната страна към вратата — тук се опираха краката на покойния. Това беше същата писалищна маса, на която Юрий Андреевич по-рано работеше. Друга маса нямаше в стаята. Прибраха ръкописите в чекмеджетата, а на писалището сложиха ковчега. Възглавниците под главата на покойния бяха високи и тялото лежеше в ковчега сякаш на възвишение.
Беше обсипан и заобиколен с купища цветя, цели храсти от редкия тогава бял люляк, циклами, цинерарии в саксии и кошници. Цветята затулваха светлината от прозореца. Тя едвам проникваше през зеленината и падаше на восъчното лице и ръце на покойния, на дъските и обшивката на ковчега. На писалището се беше образувала красива дантела от сенки, които сякаш току-що бяха замрели неподвижно.
Обичаят да се горят починалите в крематориума по това време беше много разпространен. С надеждата да се уреди пенсия за децата, с грижата за бъдещото им учение и от нежелание да навредят на служебното положение на Марина се отказаха от църковно опело и решиха да се задоволят само с гражданска кремация. Съобщиха в съответните служби. Сега очакваха техни представители.
Докато още не бяха дошли, в стаята цареше пустота, както е в празно помещение, когато старите наематели са напуснали, а новите не са се нанесли. Тази тишина се нарушаваше само от предпазливо стъпване на пръсти и невнимателно изтрополяване на дошлите за последно сбогом. Не бяха много, но все пак повече, отколкото можеше да се очаква. Вестта за смъртта на този почти безименен човек обиколи целия им кръг със светкавична скорост. Събраха се доста хора, които бяха познавали починалия през различни периоди от живота му и които той по различно време беше губил и забравял. Оказа се, че научната му мисъл и неговата муза имаха още повече непознати приятели, които никога не бяха виждали човека, а се чувствуваха привлечени от него и сега бяха дошли за първи път да го видят и да му хвърлят последен прощален поглед.
В тези часове, когато общото мълчание, незапълнено с никакви обреди, гнетеше всички с почти осезаемото усещане за загубата, само цветята можеха да заместят липсващите песнопения и отсъствуващите церемонии.
Те не просто цъфтяха и благоухаеха, но сякаш в хор, може би ускорявайки по този начин тлението, издъхваха аромата си и като даряваха всекиго с уханната си сила, сигурно извършваха някакъв, свой ритуал.
Царството на растенията може да се нарече най-близък съсед на царството на смъртта. Тук, в зеленината на земята, между гробищните дървета, между надничащите от лехите покълнали цветя са съсредоточени вероятно тайните на превръщането и загадките на живота, над които си блъскаме ума. Мария в първия момент не разпознала излезлия от гроба Исус и го помислила за градинаря, който върви из гробището. („Она же, мнящи, ако вертоградарь есть…“42)
14
Когато покойникът бе донесен на последния си адрес на Камергерская и известните за смъртта му приятели, потресени от съобщението, нахлуха през главния вход и зеещата врата на жилището, завариха обезумялата От страшното събитие Марина, която дълго време беше като побъркана, тръшкаше се по пода и си блъскаше главата в ръба на дългия шкаф със седалка и облегалка в антрето, върху който отначало сложиха покойника, докато дойде поръчаният ковчег и докато разчистят неразтребената стая. Марина плачеше безспир, шепнеше и стенеше, и се давеше в думите, които в плача над умрелия сами изскачаха от устата й. Говореше несвързано, както нареждат над умрелите в селата, без да се смущава и без да вижда никого. Вкопчи се в тялото и не можеха да я откъснат от него, за да пренесат покойния в стаята, вече разчистена и освободена от ненужните мебели, за да го измият и положат в докарания ковчег. Всичко това беше вчера. Днес буйството на страданието й утихна и я обзе някаква тъпа потиснатост, но тя си оставаше все така невменяема, нищо не говореше и не беше на себе си.