Остана в стаята вчера целия ден и през нощта, без да мръдне оттук. Донасяха й да накърми Клава, малолетната бавачка довеждаше Капка, после ги отнасяха и отвеждаха.
Беше обкръжена от Дудоров и Гордон, от близки хора, които страдаха като нея. Редом седеше баща й Маркел, тихо хлипаше и шумно си духаше носа. Тук идваха майка й и сестрите й, които също плачеха.
Но имаше двама души в това хорско множество, мъж и жена, които се различаваха от всички останали. Те не демонстрираха по-голяма близост с умрелия, отколкото изброените. Те не споделяха мъката на Марина, на дъщерите и приятелите на покойния и зачитаха страданието им. Тези двамата нямаха никакви претенции, но имаха някакви свои особени права над починалия. И никой не протестираше, не възразяваше против непонятните и странни пълномощия, с които бяха облечени те. Изглежда, тъкмо тези двамата още от самото начало бяха поели всички грижи по погребението й всички процедури и изпълняваха задълженията си с такова сдържано достойнство, сякаш това им носеше някаква утеха. Високият им дух веднага правеше впечатление и по някакъв странен начин биеше на очи. Като че ли двамата бяха свързани не само с погребението, но и със самата смърт, не като нейни виновници или косвени причинители, а като лица, които след случилото се са дали съгласието си за това събитие, примирили са се с него и за тях не то е най-важното. Малцина ги познаваха, някои се досещаха кои са, трети — и те бяха повечето — нямаха представа за тях.
Но когато мъжът с изпитателните и интригуващи дръпнати киргизки очи и жената, красива от само себе си, влизаха в стаята с ковчега, всички, които седяха, стояха и се движеха вътре, включително и Марина, сякаш по някакво споразумение и без възражения се отстраняваха или ставаха от наредените край стените столове и табуретки, вкупом излизаха в коридора и в антрето, а мъжът и жената оставаха сами зад затворените врати като единствените посветени, призвани в тишина, без пречки и необезпокоявани от никого да извършат нещо непосредствено свързано с погребението и насъщно необходимо. Така и сега. Двамата останаха сами, седнаха на две столчета до стената и заговориха делово:
— Какво ново, Евграф Андреевич?
— Кремацията ще бъде довечера. След половин час ще дойдат за тялото от профсъюза на медицинските работници и ще отнесат покойника в тамошния профсъюзен клуб. В четири часа е гражданската панихида. Нито един от документите му не беше наред. Трудовата книжка невалидна, профсъюзната карта стар образец, неподменена, членски внос не е плащан от години. Наложи се тепърва да уреждам всичко това. Затуй така се протака и закъсняхме. Преди изнасянето от къщата — всъщност подгответе се, вече наближава — ще ви оставя тук сама, както ме помолихте. Извинете. Чувате ли? Телефонът. Момент.
Евграф Живаго излезе в коридора, където беше пълно с непознати колеги на доктора, негови съученици, нисш медицински персонал и книжари и където Марина седеше с децата на крайчеца на шкафчето, беше прегърнала момиченцата и ги беше завила с наметнатата си горна дреха (денят беше по-хладен и от вратата духаше) и чакаше да се отвори пак вратата, сякаш беше посетителка, дошла на свиждане в затвора, и чакаше часовоят да я пусне при арестанта. В коридора нямаше място. Част от надошлите не можаха да стигнат дотук. Вратата към стълбището беше отворена. Мнозина стояха, разхождаха се и пушеха в антрето и на площадката, по стълбите надолу и колкото по-близо до улицата се намираха, толкова по-високо и по-свободно разговаряха. Напрегнал слух поради несекващото гъмжене наоколо, Евграф с приглушен глас, както изискваше приличието, прикрил с шепа слушалката, даваше отговори по телефона, очевидно свързани с реда на погребението и с подробностите около кончината на доктора. После се върна в стаята. Разговорът, им продължи.
— Моля ви, да не изчезнете след кремацията, Лариса Фьодоровна. Имам една голяма молба към вас. Не знам къде сте отседнали. Не ме карайте да ви търся. Искам в най-близко време, утре-вдругиден, да прегледам ръкописите на брат си. Ще ми е необходима вашата помощ. Вие знаете толкова много, сигурно повече от всички. Споменахте, че онзи ден сте пристигнали от Иркутск, че сте за малко в Москва и сте тук по друг повод, съвсем случайно, без дори да подозирате, че брат ми е живял в тази къща през последните месеци, нито какво се е случило. Част от вашите думи не ми станаха ясни, не искам никакви обяснения, но само не изчезвайте, защото не знам адреса ви. Най-добре би било тези няколко дни, докато видим книжата, да бъдем заедно или на близко разстояние един от друг, можем да се настаним в две от стаите в тази къща. Бих могъл да го уредя. Познавам се с домоуправителя.