— Казвате, че не сте ме разбрали. Кое не ви е ясно? Пристигнах в Москва, дадох багажа на гардероб, вървя из старата Москва, половината не мога да позная — забравила съм я. Вървя, вървя, слизам по Кузнецкий мост, качвам се по Кузнецкая и изведнъж нещо невероятно, безкрайно познато — Камергерская. Тук разстреляният Антипов, покойният ми мъж, живееше под наем по време на следването, точно в тази стая, дето сме седнали с вас. Да видя, казах си, може старите му хазаи за мой късмет да са живи. Още не знаех, че отдавна ги няма и всичко е другояче сега, после разбрах, на следващия ден и днес, постепенно, но вие бяхте тук, когато разпитвах, и знаете, защо ли ви разправям! Останах като гръмната — външната врата отворена, в стаята хора, ковчег, в ковчега покойник. Какъв покойник? Влизам, приближавам се — помислих, че не съм на себе си, че ми се привижда, но вие бяхте свидетел, нали така, няма нужда да ви го преразказвам.
— Момент, Лариса Фьодоровна, ще ви прекъсна. Вече ви казах, че двамата с брат ми не сме и подозирали какви удивителни факти са свързани с тази стая. Например този, че някога тук е живял Антипов. Но още по-странно ми прозвуча нещо друго. Сега ще ви кажа за какво става дума, моля да ме извините. За Антипов — или Стрелников във военно-революционната му дейност — едно време, в началото на Гражданската война, бях чувал много и начесто, кажи-речи, всекидневно, един-два пъти лично съм го виждал и през ум не ми е минавало, че някой ден тези неща ще ме засягат по семейни причини. Но извинете, вероятно не съм ви чул добре, обаче ми се стори, че така се изразихте, може би неволно погрешно: „разстреляният Антипов“. Вие не знаете ли, че той се е самоубил?
— Чувала съм за тази версия, но не й вярвам. Павел Павлович никога не би могъл да се самоубие.
— Но това е самата истина. Антипов се е застрелял в къщата, от която, според разказите на брат ми, вие сте тръгнали за Юрятин, за да отпътувате във Владивосток. Това е станало наскоро след като сте заминали с дъщеря си. Брат ми го е прибрал и го е погребал. Нима тези сведения не са стигнали до вас?
— Не. Знаех друг вариант. Значи е истина, че сам се е застрелял? Мнозина са ми го казвали, но аз не вярвах. И в същата къща? Как е възможно! Това наистина е изключително важна подробност! Прощавайте, а знаете ли дали са се виждали с Живаго? Дали са говорили?
— Според думите на покойния ми брат са имали дълъг разговор.
— Наистина ли? Слава богу. Поне това. — Антипова бавно се прекръсти. — Какво поразително, пратено свише стечение на обстоятелствата! Ще може ли още веднъж да се върнем към този разговор и за всичко да ви разпитам? Тук са ми скъпи и най-малките подробности. Но сега не съм в състояние. Нали така? Твърде много съм развълнувана. Малко да помълча, да си почина, да си поема дъх, да дойда на себе си… Нали?
— Разбира се, разбира се. Моля ви.
— Нали така?
— Естествено.
— А, за малко да забравя. Молите ме след кремацията да не си отивам. Добре. Обещавам ви. Няма да изчезна. Ще се върна с вас в тази къща и ще остана, където ми кажете и колкото време се наложи. Трябва да прегледаме ръкописите на Юрочка. Ще ви помогна. Наистина може би ще ви бъда полезна. Това ще е такава утеха за мен! До дълбините на сърцето си, с всяка своя клетка чувствувам и най-малката извивчица в почерка му. Освен това и аз имам нужда от вас, вие ще ми услужите, нали? Доколкото знам, сте юрист или във всеки случай добре познавате съществуващите закони, предишните и настоящите. Освен това е много важно човек да знае към кое учреждение за каква справка да се обърне. Ние обикновено не знаем, нали така? Ще са ми необходими съветите ви по един тежък, мъчителен въпрос. Става дума за едно дете. Но това после, когато се върнем от кремацията. Цял живот все става нужда някого да търся, нали? Кажете, ако в някакъв въображаем случай се налага да се търсят следите на някое дете, което е било дадено на друг човек за отглеждане, дали има някакъв общодържавен архив на съществуващите детски сиропиталища и дали се е предприемало и провеждало някога всесъюзно преброяване или регистрация на безпризорните? Но сега не ми отговаряйте, моля ви! После, после! Ах, какъв ужас, ужас! Колко страшно нещо е животът, нали? Не знам как ще бъде по-късно, когато пристигне дъщеря ми, но засега мога да остана в тази къща. Катюша се оказа много надарено момиче, има отчасти театрални, но, от друга страна, и музикални способности, чудесно имитира всички и разиграва сценки, които сама си измисля, освен това пее по слух цели арии от опери, удивително дете, нали? Искам да влезе в подготвителни курсове към някое театрално училище или към Консерваторията, където я приемат, и да я дам в интернат, затова пристигнах, но на първо време съм сама, за да подготвя всичко, и ще си замина. Откъде по-напред да започне човек, нали така? Но за всичко това после. Сега ще гледам да се поуспокоя, ще помълча, ще се съсредоточа, ще се опитам да пропъдя тревогите. Освен това чудовищно задържахме близките на Юра в коридора. На два пъти ми се стори, че се чука. Чувам някакво раздвижване там, шум. Сигурно са дошли погребалните чиновници. Оставете ме да поседя така, да се окопитя, и ги пуснете да влязат. Крайно време е, нали така? Чакайте, чакайте. Трябва да сложим една пейка до ковчега, иначе не може да се стигне до Юрочка. Аз се опитах на пръсти, много е високо. Ами как ще го целунат Марина Маркеловна и децата? Защото така го изисква и обредът. „И целуйте меня последним целованием.“ О, не издържам, не издържам. Каква болка! Нали?