15
Цяла се разтърсваше от дълго сдържаните ридания. Съпротивляваше им се, докато можеше, но в един миг силите я изоставиха, задавиха я сълзи и се застичаха по бузите й, по роклята, по ръцете и по ковчега, към който се беше притиснала.
Не говореше нищо, не мислеше. Напливите на мисли, общностите, знанията, достоверностите се рееха волно и плуваха в нея, както облаците плуват в небето и както биваше по време на някогашните им нощни разговори. Ето, точно това й бе носило тогава щастие и освобождение. Немисловното, пламенното, предавано един на друг знание. Инстинктивното, непосредственото.
Със същото знание беше изпълнена и сега, с тъмното безформено познание за смъртта, с готовността за нея, с абсолютната несмутимост пред нея. Сякаш вече двадесет пъти бе живяла на този свят, безчет пъти бе губила Юрий Живаго и бе натрупала богат душевен опит в това отношение, тъй че всичко, което чувствуваше и правеше до този ковчег, беше навреме и на място.
О, каква любов беше, волна, небивала, безподобна! За тях мисловното беше същото, каквото е за другите песента.
Те се обичаха не от неизбежност, не „възпламенени от страстта“, както това навярно се представя. Те се обичаха, защото такова беше желанието на всичко наоколо, на земята под нозете им, на небето над главите им, на облаците и дърветата. Тяхната любов се харесваше дори повече на всичко околно, отколкото на самите тях. На непознатите навън, на ширналите се за разходките им далнини, на стаите, в които живееха и се срещаха.
Ах, точно това, това беше главното, което ги сродяваше и сближаваше! Никога, никога, дори в мигове на най-върховно, най-безпаметно щастие не ги напускаше най-важното и завладяващото: насладата от красотата на света, чувството им за общност с тази картина, усещането за принадлежност към очарованието на цялото зрелище, към цялата вселена.
Те дишаха само чрез тази взаимност. И затова превъзнасянето на човека над останалата природа, модерното му боготворене и човекопоклонството не ги привличаха. Основите на фалшивата всеобщност, превърната в политика, им се струваха жалко дилетантство и оставаха чужди за тях.
16
И тя започна да се сбогува с него с простите, всекидневните думи на бодър безцеремонен разговор, който излиза от рамките на реалността и е безсмислен, както са безсмислени хорът и монолозите в трагедия и стихотворната реч, и музиката, и всички други условности, оправдани само от условността на вълнението. Условността в дадения случай, който оправдаваше леката пресиленост на нежния й непресторен разговор с него, бяха сълзите, в които тънеха и се въртяха, и плуваха житейските й скромни думи.
И сякаш тези мокри от сълзите слова сами се стичаха в бързия й гальовен шепот, подобен на шумоленето на вятъра в мекия влажен листак, слепнат от топлия дъжд.
— Ето, отново сме заедно, Юрочка. Писано ни било пак да се видим. Какъв ужас, помисли си! О, не мога! Господи! Как съм се разревала! Представи си! Това е пак от нашите неща, от нашия арсенал. Твоята смърт, моят край. Пак нещо голямо, неминуемо. Загадката на живота, загадката на смъртта, очарованието на гениалното, очарованието на разкритието, това да, това го разбрахме. А някакви си световни разпри за преразпределяне на земното кълбо — това не, ще прощавате, то не е за нас.
Сбогом, необхватен и скъпи мой, сбогом, моя гордост, сбогом, мой бързоструй, как обичах несекващия ти плисък, как обичах да се хвърлям в студените ти вълни.