Помниш ли, когато се сбогувахме там в снега? Как ме излъга ти! Щях ли да замина без теб? О, знам, знам, направил си го пряко сили, заради моето въображаемо добруване. И тогава всичко отиде по дяволите! Господи, какво преживях там, какво трябваше да понеса! Но ти нищо не знаеш. О, какво направих, Юра, какво направих! Аз съм такава престъпница, ти нямаш представа. Но не съм виновна. Тогава три месеца лежах в болница, от тях единия в безсъзнание. От този момент животът ми не е живот, Юра. От жал и мъка душата ми няма покой. Но ето че не ти казвам, не ти разправям най-важното. Не мога да го назова, нямам сили. Когато стигам до това място в своя живот, косата ми настръхва от ужас. И дори, знаеш ли, не съм сигурна, че съм съвсем нормална. Но ти виждаш, аз не съм се пропила за разлика от много други, не съм тръгнала по този път, защото пияната жена — това е вече краят, това е немислимо, нали така?
И още нещо говореше и ридаеше, и страдаше. Внезапно вдигна учудено глава и се озърна. В стаята отдавна бяха влезли хора, цареше угриженост и раздвижване. Тя слезе от пейката и се отдалечи от ковчега с отмаляла стъпка, като прокара длан през очите си и сякаш събра недоплаканите сълзи, за да ги пръсне с ръка по пода.
До ковчега се изправиха мъжете и го вдигнаха с чаршафи. Трябваше да го изнасят.
17
Лариса Фьодоровна остана няколко дни на Камергерская. Тя взе участие в преглеждането на ръкописите, за което й бе говорил Евграф Андреевич, но не успя да го завърши. Състоя се и разговорът, за който го бе помолила. Той научи от нея нещо много важно.
Един ден Лариса Фьодоровна излезе от къщата и повече не се върна. Изглежда, я бяха арестували на улицата и тя беше умряла или бе изчезнала неизвестно къде, захвърлена с някой от безименните номера на загубените впоследствие списъци, в някой от неизброимите общи или женски концлагери на Севера.
Шестнадесета част
ЕПИЛОГ
1
През лятото на хиляда деветстотин четиридесет и трета година, след пробива при Курската дъга и освобождаването на Орел, се връщаха поотделно в общата си военна част наскоро произведеният младши лейтенант Гордон и майор Дудоров — първият от служебна командировка в Москва, вторият също оттам след тридневен отпуск.
На връщане двамата се срещнаха и останаха да пренощуват в Черн, малко градче, съсипано, но не докрай унищожено, за разлика от повечето населени пунктове в тази „пустинна зона“, които отстъпващият враг бе изтрил от лицето на земята.
Сред градските развалини, които представляваха купища натрошени тухли и камънак, стрит на прах, се намери един непорутен сеновал и там легнаха вечерта.
Не им се спеше. Говориха цялата нощ. На зазоряване, към три часа сутринта, Дудоров, който току-що се беше унесъл, се събуди от шумоленето на Гордон. Той с несръчни движения, сякаш плуваше, тънеше и се заваляше в мекото сено, събираше на вързоп някакви свои дрехи, после пак така непохватно взе да се смъква от върха на сеното долу към прага и изхода.
— Къде си се засилил? Рано е още.
— Отивам на реката. Искам малко да се поизпера.
— Ти си луд. Довечера сме в частта, вещевачката Танка ще ни даде чисти дрехи. Имай малко търпение.
— Не мога да чакам. Целият съм потен и мръсен. От сутринта става горещо. Набързо ще ги заплакна, хубаво ще ги изстискам и на слънцето моментално ще изсъхнат. Ще се изкъпя и ще се преоблека.
— Да, но е малко неудобно. Все пак си офицер, съгласи се.
— Рано е. Хората още спят. Ще се скрия зад някой гъсталак. Няма кой да ме види. Но ти спи, не приказвай. Да не се разсъниш.
— И без това вече няма да заспя. Ще дойда с теб,
И те тръгнаха към реката покрай белите каменни руини, които вече се бяха напекли от знойното, току-що изгряло слънце. Насред някогашните улици, на земята, под открито небе спяха потни, хъркащи, зачервени хора. Повечето бяха измежду местните, останали без покрив, старци, жени и деца, по-нарядко се срещаха червеноармейци, изостанали и търсещи подразделенията си. Гордон и Дудоров гледаха в краката си, за да не настъпят някого, и внимателно вървяха между спящите.
— По-тихо говори, че ще събудим целия град и тогава край на прането ми.
И те полугласно продължиха нощния си разговор.
2
— Коя е тази река?
— Не знам. Не съм се интересувал. Сигурно е Зуша.
— Не е Зуша. Друга е.
— Тогава не знам.
— Нали точно на Зуша стана всичко онова. С Христина.
— Да, но по-надолу по течението. Чух, че църквата ще я зачете към светците.
— Там имаше една постройка, зидана от камъни, „Конюшните“ се наричаше. Наистина бяха совхозните обори на конезавода, това име се превърна в нарицателно, историческо стана. Едновремешен градеж, дебели стени. Немците ги укрепиха и превърнаха „Конюшните“ в непристъпна крепост. Оттам се държеше под прицел цялата местност и така възпираха нашето настъпление. Конюшнята трябвало да се превземе. Христина проявила чудеса на храброст и находчивост, проникнала при немците, вдигнала във въздуха конюшнята, жива била заловена и обесена.