Откъм застроената преди войната страна останалите без подслон жители ровеха в пепелищата, вадеха някакви неща, носеха ги от всички краища и ги трупаха на едно място. Други набързо си копаеха землянки и ги покриваха отгоре с изрязани чамове.
Отсреща, на незастроеното, се белееха палатки и се бяха сбутали камионите и конските фургони на разните служби от втория ешелон, откъснати от дивизионните си щабове полеви болници, загубени, изплашени и издирващи се части от различни транспортни служби, интендантства и провизионни складове. Сред тях хвърляха багажа си, присламчваха се да похапнат, отспиваха си и потегляха отново на запад кльощави малокръвни момчета от маршевите роти на попълнението със сиви кепета и тежки сиви скатани шинели, с жълто-зелени посърнали от дизентерията лица.
Наполовина изпепеленият и взривен град продължаваше да гори и да избухва някъде в далечината, където бяха заредени мини със закъснител. Тези, които ровеха в бившите градини, прекъсваха работата, спрени от усетения трус под краката си, изправяха уморено гърбове, подпираха се на лопатите и обърнали глави към поредния взрив, си почиваха, дълго загледаните тази посока.
Там първо на стълбове и фонтани, а после на тежки, лениви кълба се понасяха към небесата сиви, черни, тухленочервени и димно-огнени облаци от вдигнатия във въздуха прахоляк, разливаха се и се разпростираха като пискюли, разсейваха се и пак се слягаха на земята. И хората отново започваха работа.
Една от поляните на незастроената площ беше заобиколена от храсти и цялата затулена в сянката на старите дървета, свесени над нея. Тези шубраци я отделяха от останалия свят и я превръщаха в закътано и потънало в прохладен сумрак покрито дворче.
На полянката вещевачката Таня с двама-трима бойни другари и неколцина присъединили се спътници, а също Гордон и Дудоров, от сутринта чакаха камиона, който трябваше да дойде за Таня и за повереното й полково имущество. То беше прибрано в няколко сандъка, струпани един връз друг тук на поляната. Татяна ги пазеше и ги държеше под око, но и другите гледаха да не се отдалечават от багажа, за да заминат при първа възможност.
Отдавна вече седяха така, повече от пет часа. Чакащите нямаха с какво да запълнят времето. Те слушаха неспирното бърборене на словоохотливото и патило-препатило момиче. То тъкмо разказваше за срещата си с генерал-майор Живаго:
— Тъй де. Вчера беше. Водиха ме право при генерала. Генерал-майор Живаго. Той идва тук да се интересува за Христя, запитва за нея. Очните свидетели, дето са я познавали лично. Рекли му за мене. Казали му, че сме били приятелки. Той наредил да ме повикат. Та ме повикаха, заведоха ме. Хич не ми се видя страшен, нищо особено. С дръпнати очи и чернокос. Та казах му, което знаех. Той ме изслуша, вика „благодаря“. Ами ти, рече, отде си, що си? Аз, нали, хък-мък, какво да му кажа? Какво ли да се похваля? Че съм безпризорна. Да не говорим, де. Нали знаете. Изправителни колонии, скитосвания. А той — не, та не, разправяй, вика, без да се стесняваш, защо ще се срамуваш? Аз отпървом туй-онуй, неудобно ми, пък после се отпуснах, той ми кима и аз започнах по-смело. А имам аз какво да разкажа. Да ме бяхте чули, нямаше да повярвате, щяхте да речете: измисля си ги тая. Та и той така. Щом свърших, стана, запристъпя из стаята насам-натам. А, вика, моля ти се, какви дивотии. Виж сега какво ще ти кажа. В момента, рече, нямам време. Но ще те намеря, не бой се, ще те намеря и пак ще те повикам. Просто не съм знаел какво ще чуя. Не, вика, няма тъй да я оставя тая работа. Ще трябва да се изяснят още някои неща. Че може, вика, и чичо да ти се пиша, ще те произведа генералска племенничка. И ще те дам да се изучиш във вуз, в който ти искаш, вика. Ей богу, истината ви казвам. Такива ми ти смехории.
В това време на поляната се появи дълга празна каруца с високи ритли, от тези, с които в Полша и в Западна Русия карат снопите. В каруцата бяха впрегнати чифт коне и ги караше във впряг с процеп войник, по старата терминология фурлейт, колар от конния обоз. Той спря на поляната, скочи от каруцата и захвана да разпряга конете. Всички освен Татяна и няколко души от войниците го заобиколиха и взеха да го молят да не разпряга, а да ги откара, ще му кажат къде и ще си платят, то се знае. Войникът не се съгласяваше, защото нямал право да се разпорежда с конете и каруцата и трябвало да се подчинява на заповяданите наряди. Той отведе нанякъде разпрегнатите коне и повече не се появи. Всички, насядали досега на земята, се вдигнаха и се настаниха на празната каруца, която остана на поляната. Разказът на Татяна, прекъснат заради появата на каруцата и пазарлъците с войника, се поднови.