— Какво си разправила на генерала? — попита Гордон. — Не може ли и ние да чуем?
— Може, защо да не може.
И тя им разказа страшната си история.
4
— Ама наистина имам какво да разправя. Казвали са ми, че не съм от какъв да е род. Дали чужди са ми споменавали, или съм го запазила в сърцето си, но съм чувала, че майка ми, Раиса Комарова, била жена на другаря Комаров, руския министър в Беломонголия, който някъде забягнал. Този Комаров май не ми бил баща, така изглежда. Инак аз съм си просто момиче, без татка и майка съм расла, сам-сама сираче. Може и да ви е смешно, което ви думам, ама говоря, колкото знам, трябва и вие да ми влезнете в положението.
Да. Та туй, за което сега ви разправям, било оттатък Крушици, на другия край на Сибир, зад казашките земи, по към китайската граница. Когато сме почнали, тоест нашите, червените, да се приближаваме до техния главен град на белите, същият Комаров, министърът, качил майка ми с цялото семейство в някакъв специален влак и й наредил да заминава, щото майка ми много била наплашена и без него не смеела никъде да мръдне.
А за мене и хабер си нямал този Комаров. Представа си нямал, че съществувам на тоя свят. Майка ми ме родила, когато дълго време не била с него, и си умирала от страх да не му издаде някой. Щото той ужасно мразел да има деца и кряскал, и тропал с крака, че цапат в къщата и пречат. Тъй крещял: че не може да ги трае.
Та когато взели да наближават червените, майка ми пратила за Марфа, жената на кантонера на гара Нагорная, на няколко спирки от техния град. Сега ще ви обясня. Първо е гара Низовая, после е Нагорная и после е Самсоновският преход. Сега си мисля откъде ли майка ми е познавала тази жена. Сигур Марфа е продавала зеленчуци в града, разнасяла е мляко. Та тъй.
И да ви кажа. Комай тук нещо ми се губи. Мисля си, че майка нещо са я измамили, не са й казали, както си е. Кой знае какво са й наговорили, че само за ден-два, докато премине суматохата. А не че да ме даде на чужд човек. Завинаги да ме остави. Не е могла моята майчица ей тъй да си даде собственото чедо.
Как ли е било, както е с децата. Върви при леличката, леличката ще ти даде курабийки, тя е добра леличка, не се плаши. А после как съм плакала, как се късаше от мъка детското ми сърчице, туй по-добре хич да не си го спомням. Идеше ми да се обеся, за малко да се побъркам тогава. Нали бях още мъничка. Сигур са й дали пари на леля Марфуша да ме гледа, доста пари.
На кантона имаха хубав имот, крава, кон, курник, зад градинката в крайпътната ивица колко щеш земя и безплатна къща, то се знае, кантонче досами линията. От нас отдолу влаковете едвам пъплеха, докато вземат баира до кантона, а откъм вас, от Русията, хвърчат, та трябваше да намаляват. Есента, когато оредееше гората, долу се виждаше Низовая като на длан.
На чичо Василий, кантонера, аз по селски му виках тейко. Той беше весел и добър човек, но само много лековерен и като се напиеше, такива ги дрънкаше за себе си, дето се вика, разтропа на целия град. На всеки срещнат ще си излее душата.
Ама на жена му никога не ми се обърна езикът да й река майко. Дали защото не можех да забравя моята си майчица, или кой знае защо, ама тази леля Марфуша толкоз ме плашеше. Да. Та значи й виках лельо Марфуша.
Е, върви си времето. Минаха години. Не помня колко. Вече взех и аз да излизам с флагчето за влаковете. Знаех и кон да ти впрегна, и крава да ти издоя, тъй де. Леля Марфуша ме научи да преда. Пък за къщата да не говорим. Да ошетам, да почистя или пък нещо да сготвя, тесто да омеся — и туй го знаех, вече за всякаква къщна работа ме биваше. А, забравих да ви кажа, че гледах Петенка. Тоз Петенка нашият беше недъгав, с изсъхнали краченца, на три годинки и не можеше да ходи, само лежеше и аз го чувах, детето. Й ей на колко години са минали оттогаз, ама още настръхвам само като се сетя как ме гледаше накриво леля Марфуша, че съм здрава-права, а не съм саката, по-добре, значи, моите крака да бяха сакати, а не на Петенка, все едно аз им го бях повредила и урочасала, можете да си представите, каква злоба и простотия има на тоя свят.
Сега слушайте, щото дотук, дето се вика, нищо, ами отсега натам каквото е, ще ахнете.
Тогава беше непът, тогава хиляди рубли не струваха копейка. Василий Афанасиевич продаде долу кравата, натъпка два чувала пари — керенки се викаха, а не, пардон, лимони им викаха, лимони, — напи се и взе да разправя из цялата Нагорная колко е богат.