Спомням си, есенен ден беше, вятърът блъска покривите и човек събаря, локомотивите едвам вземаха баира, че много духаше насреща им. Гледам, отгоре се задава някаква старица скитница, вятърът й вее полите и забрадката.
Върви тая скитница и реве, държи се за корема, моли ни да я пуснем у нас. Сложихме я на одъра, а тя вика: ох, не мога, ще се мре. И ни приплака: откарайте ме, за бога, в болницата, ще си платя, колкото кажете. Тейко ми впрегна Юнак, качи старицата на талигата и я подкара към земската болница, от железницата на петнадесетина версти навътре.
Мина се, що се мина, таман си лягаме с леля Марфуша да спим, чуваме. Юнак цвили отвън и в двора влиза нашата каруца. Брей, че кога свариха? Е, леля Марфуша бържем раздуха огъня и не чака тейко да й тропне, тича да отвори.
Дръпна резето, на на прага, гледа; не е тейко, ами някакъв непознат човек, черен и страшен, и вика: „Казвай къде са парите от кравата! Аз, вика, го заклах мъжа ти в гората, ама тебе ще пожаля, че си жена, само дай парите. Ако не ги дадеш, никой не ти е крив, нали ти е ясно. И без увъртания. Нямам време да си играя с теб на шикалки!“
О, мили боже, драги другари, да бяхте тогава на нашето място, само да ни бяхте видели! Треперим, ни живи, ни умрели, от страх си глътнахме езиците, какъв ужас! Първо, дето заклал Василий Афанасиевич, сам си каза, че го цапардосал с брадвата. А второто, че сме сами в кантона с него, разбойника, и този човек е бандит, ясно е, че е бандит.
Сигур леля Марфуша още тогава ще е полудяла от мъка, сърцето й се е пръснало за мъжа й, ама нали трябва да се държи, все едно нищо.
Тя отначало му падна в краката. „Молим ти се, вика, пожали ни, ни съм ги виждала, ни съм ги сънувала тия твои пари, не знам какво говориш, за първи път чувам.“ Да, ама той, проклетникът, да не е толкоз прост, че с клетви да се отървем от него. И не щеш ли, дойде й наум как да го надхитрим. „Добре де, вика, щом си рекъл. Долу в зимника, вика, е парата. Ей тука ще ти отворя, пък ти слез, вика, доле.“ Ама и той, сатаната, вижда всичките й хитрости. „Не, вика, стопанке, ти по ще можеш. Хайде, върви. Ако щеш, в зимника, ако щеш, на покрива, ама давай тук парите, и това е. Само че, вика, няма да ме разиграваш, че да не ти излезе през носа тая работа.“ А тя му рече: „Божке, че как можеш да се съмняваш. То аз да бях слязла, ама не ме държат краката. Ето, вика, тук ще ти светна, от горното стъпало. Ти не бой се, за твое спокойствие ще пратя с тебе и щерката“ — сиреч за мене става дума.
Леле, майчице, другарчета драги, можете да си представите какво ми стана нея минута, щом я чух! Край, си рекох. И ми притъмня пред очите, усещам, че ще падна, треперят ми краката.
А оня злодей пак ей тъй ни поглежда, изкриви едно око към нас двете, примижа и ни изсъска, демек: не мож ме измами ти мене. Вижда я, щом не ме жали, значи не съм й щерка, не съм й кръв, та грабна Петенка с едната ръка, с другата дръпна халката, отвори зимника — светни ми, вика, и заслиза с Петенка надолу по стъпалата.
Та си мисля, че леля Марфуша още тогава се беше побъркала и нищо не разбираше, вече си беше не у ред. Щото слязъл-неслязъл оня долу, тя бързо пусна капака и му тури катанеца, а отгоре избута една ракла и тъй ми прави с глава, да й помогна, че много е тежка. Избута я, затисна с нея капака, настани се отгоре, кльофна се на раклата и се хили. Ама тъкмо седна, отвътре разбойникът й подвиква и почуква по пода: троп-троп, пусни ме, значи, с добро, че инак ей тук ще го утепам твоя Петенка. То думите не се чуват изпод дебелите дъски, ама какви ти думи — оня реве отдоле като звяр в гората, да си умреш от страх. Ей, вика, сега ще му видя сметката на твоя Петенка. А тя вече нищо не разбира. Друснала се на раклата и се хили, смига ми. Ти там си плямпай колкото си щеш, дрън-дрън, ярина, ама аз съм на сандъка отгоре и ключовете са у мен. Какво ли не правих. Крещях й в ухото, изблъсквах я от раклата, исках да я поместя. Нали трябваше да отворя зимника, да спася Петенка. Но къде ти! Мога ли да й надвия!
Оня тропа, тропа, времето си върви, а тя от раклата върти очи и не слуша.
Мина се, що се мина — леле, майко, леле, майко, какво ли не съм препатила в тоя мой живот, ама онзи ужас няма да го забравя, до сетния си ден ще му чувам жалното гласче — как завика, заплака изотдолу Петенка ангелската душица, като го усмърти оня звяр, проклетникът.
Ами сега, си викам, какво да правя с тая малоумна старица и с оня убиец? А времето си върви. И тъкмо си го помислих, отвън, чувам, изцвили Юнак, че той така си беше останал неразпрегнат през цялото туй време. Да. Цвили ми кончето, все едно ми вика: „Хайде, Танюшка, час по-скоро да бягаме, да търсим хора.“ Пък гледам, вече почти се развиделява. Добре, си рекох, благодаря ти, конче, че ме подсети — вярно, викам, дай да побързаме. И таман си го рекох, и ми се счува като че ли някой ми рече от гората: „Чакай, Танюшка, не бързай, сега ще видим как да стане тая работа.“ И пак не съм сама в гората. Все едно, че ми се счу петльов глас, а то един познат локомотив свирна отдолу, тоя локомотив го познавах по свирката, той винаги стоеше под пара, бутач му викаха, да избутва товарните по нанагорнището, а пък сега караше един смесен влак, всяка нощ по туй време минаваше — та го чувам, вика ме отдолу познатият локомотив. Като го чух, подскочи ми сърцето. Хайде бе, си рекох, дали не съм и аз като леля Марфуша малко мръднала, щом всяка жива твар и всяка машина безсловесна ми говорят на чист руски език?