Седемнадесета част
СТИХОТВОРЕНИЯ НА ЮРИЙ ЖИВАГО
1
ХАМЛЕТ
Спря шумът. На Сцената съм вече.
До вратата плътно прилепен,
аз долавям в отгласа далечен
всичко, дето ще се случи с мен.
Мракът на нощта е в мен насочен,
с хиляди бинокли ме следи.
Само тая чаша. Ава Отче,
днес да ме отмине отреди.
Вярвам, твоят замисъл голям е,
ще играя ролята докрай,
но това сега е друга драма
и отсрочка тоя път ми дай.
Но подред, обмислено се действа;
и на пътя ти стои черта.
Аз съм сам. Във всичко — фарисейство.
Не от ден до пладне — до смъртта!
2
МАРТ
Слънцето пече, та пот се лее
и потокът буйства като луд.
Пролетта — краварка снажна — все е
вън на двора и ламти за труд.
Клонките — безсилно сини жили,
малокръвен, се топи снегът.
Но пращят от здраве остри вили
и краварниците в пот димят.
Тия нощи, тия дни и нощи!
Звън по пладне, слънцето блести,
стрехите са във висулки още,
но вода навсякъде шурти!
Зеят на оборите вратите,
гълъби овес в снега кълват
и на всичко стимул и хранител —
лъха като въздух свеж торът.
3
СТРАСТНАТА СЕДМИЦА
Все още мрак навред цари.
Така е млад всемира,
че сводът от звезди гори
и всяка като ден искри,
земята ще проспи дори
Великден — тъй се умори
да й четат псалтира.
Все още мрак навред цари.
Тъй рано днес навред е,
че — сякаш вечност — между три
пресечки сам се разшири
площадът пуст и до зори
лежи хилядолетие.
Земята гола зъзне вън
и няма как без расо
с камбаните да сипе звън
и в хора да приглася.
И от велика сряда чак
до страстите Христови
лети водата в буен бяг
и бреговете рови.
Лесът е гологлав и гол,
пред мъките на кръста
очи в земята е забол
в молитва, сбит на гъсто.
А тук, на тесен тротоар
стълпени — тъжна гледка, —
дърветата се взират с жар
в църковните решетки.
И ужас в погледа гори,
и мятат се в тревога,
пристигат паркове, гори,
земята треска я мори —
погребват всички бога.
И греят царските врати,
и черни кърпи, и пламти
верига вощеници,
и шествие — лица в сълзи,
светата плащаница,
и вън се дръпват две брези
пред гъстата редица.
И шествието като в сън
върви по тротоара
и внася в притвора отвън
и глъчка пролетна, и звън,
и дъх на нафора издън
земя, и топла пара.
И ръси март пред входа сняг
за сетния сакат бедняк —
дошъл е сякаш че добряк
с ковчег, отворил е капак
и кани всички гости.
И вътре пеят до зори,
и поридал си доста,
навън фенерите дори
в молитва бърза да смири
псалтир или апостол.
Но в презнощ сглъхват твар и плът,
слова запролетени
им шепнат, че и тоя път —
потрай, потрай! — ще победят
смъртта — чрез възкресение.
4
БЯЛА НОЩ
Пак далечният спомен изпречва се,
дом в кварталите петербургски.
Дъщеря на скромна помешчица,
тук, на курсове — родом от Курск си.
Ти си мила, валят ухажорите.
В тази бяла нощ двама сме в здрача
на прозореца твой и говоря ти,
взрени долу от небостъргача.
Утринта пеперудите газови
на фенерите с полъх погали
и това, дето тихо разказвам ти,
е подобно на степи заспали.
С теб сега ни обзема и двамата
плаха вярност към нашата тайна,
точно както е и с панорамата —
Петербург зад реката безкрайна.
Там далече, в дремливите ровища,
в тая пролет на нощите бели
пеят славеите славословещи
и огласят безкрайни предели.
Стрелят с трели в зори с настървение.
Тази птичка невзрачна отново
ту събужда възторг, ту смущение
сред глъбта на леса очарован.
И нощта — босоногата странница —
край оградата мудно се влачи
и след нея на нишка подбрани са
всички думи, подслушани в здрача.