Сисой настояваше, че миячката е виновна, тя да отговаря и да плаща. Сега беше вече близо единадесет вечерта, половината скоро свършваха работа, но още се дърлеха заради това премеждие.
— Едвам се крепиш, ръцете ти треперят, цял ден надигаш бутилката, я се виж, носът ти станал на камба, пък после що го били бутали, счупили му чиниите, разлели му чорбата! Кой те е бутнал, проклетнико, кучи сине! Кой те е бутал бе, пришко астраханска, пияница дебелоок!
— Казах ви, Матрьона Степановна — мерете си приказките.
— Поне да имаше защо, че да вдигаш врява и да трошиш посудата, а то чудото голямо, мадам Продам, улична светица, от много хубаво се нагълтала с мишеморка. Да не я знаем черногорската клиентела, да не сме виждали пачаври и пезевенци.
Миша и Юра се разхождаха в коридора пред вратата на стаята. Съвсем другояче си го беше представял Александър Александрович. Мислеше си — виолончелист, трагедия, нещо благородно и чисто. А то — дявол знае. Мръсотия, скандални истории, никак не беше за деца.
Момчетата се въртяха в коридора.
— Влезте при леличката, млади господа — за втори път тихо и спокойно ги подкани слугата. — Влезте, няма нищо. Тя е наред, не се тревожете. Вече е жива и здрава. Тук не бива да стоите. Тук стана днес нещастие, потрошиха се скъпи сервизи. Нали виждате, тичаме, услугваме — теснотия. Влезте там.
Момчетата го послушаха.
Газената лампа, закачена над масата, беше пренесена в другата част на стаята, зад дървения параван, гъмжащ от дървеници.
Там беше леглото; от преддверието и чуждите погледи го делеше прашна завеса. В суматохата бяха забравили да я пуснат — долнището й лежеше заметнато върху паравана. Лампата стоеше на пейката до леглото. Този ъгъл на стаята беше рязко осветен отдолу като сцена.
Отровата беше йод, а не мишеморка, както погрешно се заяждаше миячката. Стаята беше изпълнена с тръпчивия остър мирис на пресен орех с мека зелена ципа, която почернява при докосване.
Слугинята миеше пода зад паравана, а на кревата лежеше мокра от водата, сълзите и потта полугола жена, която плачеше с глас, провесила над легена сплъстена коса. Момчетата веднага отместиха очи, толкова срамно и неприлично беше да гледат натам. Но Юра успя да се изненада как в някои неудобни, напрегнати пози, под влияние на напъна и усилията жената престава да бъде такава, каквато я представят скулпторите, и заприличва на разголен борец с топчести мускули, надянал трико за състезания.
Най-сетне някой иззад паравана се сети да пусне завесата.
— Фадей Казимирович, мили, къде е ръката ви? Дайте си ръката — плачеше жената и се давеше от сълзите и гаденето. — Ах, такъв ужас изживях! Имах такива подозрения! Фадей Казимирович… Стори ми се… Но за щастие това са глупости, само болното ми въображение, Фадей Казимирович, представяте ли си, какво облекчение! И затова… Ето сега… Ето ме жива.
— Успокойте се, Амалия Карловна, моля ви, успокойте се. Колко неудобно се получи, честна дума, много неудобно.
— Тръгваме си — измърмори Александър Александрович на момчетата.
Смазани от смущение, те стояха в тъмното антре на прага на непреградената част от стаята и като не знаеха накъде да гледат, гледаха в тъмното, откъдето беше свалена лампата. Там стените бяха целите окичени с фотографии, имаше етажерка с ноти, писалище, затрупано с албуми и книжа, а от другата страна на масата, застлана с мильо, спеше в креслото някакво момиче — прегърнало облегалката и притиснало буза в нея. Сигурно беше уморено до смърт, щом шумът и шетнята наоколо не смущаваха съня му.
Идването им беше нелепо, по-нататъшното им пребиваване тук — неприлично.
— Тръгваме си — повтори Громеко. — Само да дойде Фадей Казимирович — да си вземем сбогом.
Но вместо Фадей Казимирович друг човек излезе иззад паравана — едър, гладко обръснат самоуверен мъж. Носеше над главата си лампата, която беше преместена. Отиде до масата, където спеше момичето, и я закачи на мястото й. Светлината събуди момичето. То се усмихна на влезлия, примижа и се протегна.
Щом видя непознатия, Миша цял потръпна, заби очи в него и задърпа Юра за ръкава, като искаше нещо да му каже.
— Недей на чуждо място да шушукаш. Какво ще си кажат за тебе? — възпираше го Юра и не желаеше да го чуе.
В това време между момичето и мъжа се разигра няма сцена. Те не си казаха нищо, само разменяха погледи. Но разбирателството им беше толкова смущаващо вълшебно, сякаш той беше кукловод, а тя марионетка, послушна на движенията на ръката му.
С уморена усмивка момичето притваряше очи и отлепяше устни. Но на ироничните погледи на мъжа отвърна с лукавото смигване на съучастница. Двамата бяха доволни, че всичко свърши така благополучно, че тайната не е разкрита и жената, която се бе тровила, е жива.