И сред отглас от всичко подслушано
из градините, с плет оградени,
клони ябълкови или крушови
се обличат в сребристо цъфтене.
И изскачат на пътя дърветата
и й махат те — призраци в бяло —
сякаш сбогом си вземат със светлата,
бяла нощ, много нещо видяла.
5
ПРОЛЕТНА ВЕЧЕР
Догаряше небето вече.
В горите глухи на Урал
ездач в разкаляната вечер
прибираше се окъснял.
Едва-едва влечеше конят
подкови, шляпащи със звек,
и бързаха да ги догонят
и локвите със звънък ек.
А ходом тръгнал, изтощено
отпуснеше ли той юзди —
дочуваше се как с бучене
се носят придошли води.
Как кремък кремъкът изкъртва,
как плач долита, екне смях,
и пънове във водовърта
се сриват с буци пръст по тях.
А там, сред клони почернели
от залеза недогорял,
ехтяха славееви трели
като набат, като сигнал.
Върбата там, където чака
с вдовишка кърпа на плещи,
май славеят-разбойник в мрака
на седем дъба пак пищи.
Каква беда, каква изгора
го бе разпалила и днес?
В кого сачмите без умора
изстрелваше сред тоя лес?
И сякаш като дявол щеше —
дошъл с каторжници насам —
да търси конни или пеши
уралски партизани сам.
Земя, небе, гори и птици
ловяха този глас запял,
тия отмерени частици
от лудост, радост, болка, жал.
6
ОБЯСНЕНИЕ
Върна се животът безпричинно,
както беше странно прекратен.
Пак съм тук, в пресечката старинна,
както и през оня летен ден.
Тия хора, грижи и стремежи,
залезът е пак недогорял —
както към стената на Манежа
здрач убийствен бе го приковал.
Пак жени, на евтин пир събрани,
търкат в танц подметки до зори.
После пак разпъва ги тавана,
с жарка ламарина ги гори.
Виж, една с походка уморена
на вратата се показва пак
и изскочила от сутерена,
прекосява двора, тънещ в мрак.
Търся пак претексти, правя сметки,
всичко безразлично е за мен…
И избързва нашата съседка,
за да ни остави насаме.
Недей да плачеш, да кривиш
уста и да се цупиш.
След треската ще развредиш
засъхналия струпей.
Свали ръка от мойта гръд —
проводници сме двама
и току-виж, че се слепят
телата ни сред пламък.
Ще встъпиш в брак, ще си една —
без грижи, безпокойства.
Велико е да си жена,
да подлудиш — геройство.
О, чудо — женските ръце,
плещи и гръб, и шия:
пред тях със сълзи на лице
възторга си не крия.
Какво, че тягостната нощ
и мен е оковала,
щом разривът със страшна мощ
ни тласка към раздяла.
7
ЛЯТО В ГРАДА
Всеки разговор шепот е.
На тила накълбена,
в миг косата е в шепите
и готов е купена.
Тежък гребен затъкнала,
като в шлем е жената
и с косата отхвръкнала
се отмята главата.
А навън вече мрачната
нощ порой предвещава.
И търчат минувачите,
и градът опустява.
Най-внезапно в замаята
гръм процепва небето
и от вятъра в стаята
се люлее пердето.
И настава безмълвие,
но е все така жарко
и в нощта ярки мълнии
все се мяркат и мяркат.
Ала щом светозарното
утро почне отново
да суши тротоарите,
цели в локви дъждовни,
гледат мрачни, нацупени,
недоспали горките,
стогодишни, отрупани
с цвят уханен — липите.
8
ВЯТЪР
Умрях, а ти ме надживя.
И вятърът от жалост плаче,
разлюшкал пак и лес, и дача.
Не всеки бор, не поотделно,
а всичко — с голите нивя
на далнината безпределна,
и сякаш мачти са това,
огъвани от напор бесен.
И не да бъде интересен
или от ярост най-безцелна —
той търси в свойта скръб слова
за твоята приспивна песен.
9
ХМЕЛ
Под върбата, обвита в бръшлян,
от дъжда с тебе търсим защита.
Аз обгръщам с ръце твоя стан,
само с шлифер сме двама покрити.
Аз греша. Не бръшлян този храст
е обвил — а прегръща го хмела.
По-добре моя шлифер под нас
да превърнем в широка постеля.
10
ЦИГАНСКО ЛЯТО