И сред препятствия, тегла,
опасности ужасни
вълната я люля, люля
и я към него тласна.
И ето, бягството дойде,
а може би насила?
Раздялата ще ги яде
и мъка ще ги смила.
И той се взира блед, злочест:
преди да си замине,
тя всичко е успяла днес
да преобърне в скрина.
Той броди и до късно сам
прибира в чекмеджето
разхвърляни насам-натам
изрезки и парчета.
И се убожда на игла,
останала от нея,
и вижда я като в мъгла,
и тихо сълзи лее.
17
СРЕЩА
Навял е сняг до кръста,
до стрехите почти.
Ще ида вън на въздух,
а вън, на прага — ти.
Без шапка, без шушони,
с палтенце тънко пак
вълнението гониш
и дъвчеш мокър сняг.
Дървета и огради
се губят сред мъгла.
И ти сред снегопада
дотук си чак дошла.
И капки по ръкава
в маншета ти текат.
като роса остават
косата да сребрят.
И кичурът раздърпан
е озарил: лице
и фигура, и кърпа,
и дреха, и ръце.
Лицето в мокър сняг е,
в очите ти — печал.
И сякаш те е някой
с един замах отлял.
Като че гайка здрава
от нечии ръце
навита си направо
на моето сърце.
Чертите кротки в него
навеки се таят
и как да се засегне,
че е жесток светът.
И в преспите дълбоки
двои се вечерта
и между нас не мога
да тегля аз черта.
Но кой съм, ти коя си,
когато вече друг
мълва за нас разнася,
а нас ни няма тук?
18
ВИТЛЕЕМСКАТА ЗВЕЗДА
Сковал бе студът.
И вятър, и степи.
И за младенеца студен бе вертепа
на скалния рът.
С дъха си го топлеше волът. Тегла
деляха в обора
добитък и хора,
над яслите плуваше топла мъгла.
Кожуси от плява отърсили, в сняг,
в очите с уплаха
от зъбера бдяха
пастирите, вгледани в нощния мрак.
Пред тях беше снежно поле с параклис,
гробове и ритли,
догоре зарити,
и пълна със звездни сияния вие.
А редом, незнайна, преди да се взрем,
трептеше — унило
бедняшко кандило —
звездата, потеглила към Витлеем,
Тя пламна — копа — надалече дори
от свода и бога.
тъй както в тревога
разпалват се снопи и село гори.
Кола със сено с огнелика следа —
тя бе извисена
сред цяла вселена,
тревожна от тая незнайна звезда.
Отблясъкът трепкаше в нощната твърд
и значеше нещо,
съзрял как насреща
тук трима добри звездобройци вървят.
Камилите с дарове бяха отзад
и в сбруи магаренца, дребни и постни,
ситняха в редица по стръмния скат.
И — странна картина на бъдния свят —
напредваше всичко, пристигнало после.
О, мисли, мечти, светове, а сред тях
и бъдни галерии, бъдни музеи,
дела на магьосници, капризи на феи
и сънища детски, и коледен сняг.
И трепет на капещи свещи, и трепети
от великолепен и цветен варак…
… А все по-свиреп беше вятърът в степите…
… и ябълки златни сред златния мрак.
От вейки частично закрит бе вирът,
но другата част през гнезда и през клони
се виждаше; можеха да се съзрат
как бързат осли и камили по склона.
Да тръгнем и ние по правия път,
на чудото р всички да сторим поклони —
успяха пастирите да промълвят.
По пътя от шляпане ставаше жарко.
По яркия сняг, като слюда преди,
зад къщи се мяркаха боси следи.
Скумичеха кучета, сякаш угарки
на свещи съзряли — залог за беди.
Нощта мразовита бе приказка сякаш
и някой от тежките преспи — но кой? —
незримо се вмъкваше в техния строй.
И псетата вкупом подтичваха в мрака
и чакаха нещо с ръмжене и вой.
По същия път през пустинната местност
с тях ангели бързаха в нощния мрак —
незрими от чистата си безтелесност,
но стъпки оставяше босият крак.
Край камъка вече стълпен бе народа.
Разсъмваше. Кедри изникнаха — лес!
— Кои ще сте вие? — попита Мария.
— Пастири и божи посланици, днес
дойдохме хвала да ви кажем и чест.
— Не можете всички. Потрайте на входа.
И в ранните пепелносиви мъгли
тълпяха се стари пастири сърдито,
пешаци и конни кипяха открито,
край каменното водопойно корито
ревяха камили, лежаха осли.
Разсъмваше. Изгревът беше помел
огнището гаснещо на небосвода.
И влъхвите само пропусна през входа
Мария — там в тесния скален тунел.