Той спеше сияещ, гол в яслата груба,
подобно лъч, тъмна хралупа пробол.
И там му заменяха овчата шуба
оселът пръхтящ и лъхтящият вол.
Стояха встрани, в здрача син на обора,
шептяха, налучквайки верни слова.
И някой докосна тук, без да говори,
единия влъхва — извърна глава
и зърна той: гостенка гледа отгоре,
и новата вечна звезда бе това.
19
РАЗСЪМВАНЕ
Ти всичко значеше за мен.
Но ни слетя война, разруха
и повече от тоя ден
не те видяха, нито чуха.
А след години твоят глас
изпълни с трепет пак сърцето.
Излязох сякаш от несвяст,
щом пак завета ти прочетох.
За глъч, за хора закопнях,
за утрините оживени.
Света разбил на пух и прах,
ще сложа всички на колене.
Летя по стълбите навън
и сякаш тъй за първи път е
паважа, спящ мъртвешки сън,
и в сняг потънал, кръстопътя.
Пак палят лампи, тих уют,
чай пият, хукват към трамвая.
След миг градът е като луд,
направо е неузнаваем.
Вратите зейнали закри
с мъхната мрежа снеговеят
и хапнали надве-натри,
пак тичат — да не закъснеят.
Аз чувствам като всички пак,
навлякъл кожата им сякаш;
аз сам топя се като сняг
и сам се мръщя като мрака.
Народ безимен е край мен,
деца, дървета, домоседи.
От всички аз съм победен
и в туй е моята победа.
20
ЧУДОТО
Пое от Витания неутешим,
с предчувствия пълен, към Ерусалим.
По склона лещакът бодлив овъглен е,
над близката хижа застинал е дим,
камъш неподвижен и знойно трептене,
и Мъртво море сред покой нетърпим.
И горестно, в спор с горестта на морето,
върви той с тълпата от облаци сам —
по прашния път към града е закретал,
че сонм ученици очаква го там.
И в своите размисли тъй е вглъбен,
че дъх на униние лъха пелина.
Покой. И стои той в средата застинал,
и спи местността сред замрелия ден,
и всичко се смесва: пелин и пустиня,
и гущер, и извор, и ручей студен.
Смоковница горе на склона трепти
без никакъв плод, само клони и листи.
Той казва: „Защо си под чистата вие ти?
Не ще ме зарадваш с недъга си ти!
Аз жаждам и търся — ти всуе цъфтиш.
И по си безрадостна ти от гранита.
О, как си обидна и недаровита?
Такава бъди, докато се държиш.“
И тръпка — отсъдата — я разлюля —
тъй мълния хуква по гръмоотвода! —
и мигом смокинята цяла изтля.
А само за миг ако бяха свободни
листа, коренище и ствол, и стебла,
би сторила нещо самата природа.
Но чудото чудо е, чудото — бог.
Когато сме в смут, сред скръбта безизходна
то в миг ни настига, по-силно от ток.
21
ЗЕМЯ
Нахълтва силом пролетта
в Москва, из къщите старинни.
Молец, спасен от нафталина,
пълзи по летни шапки в скрина
и кътат шуби и палта.
По пода дъсчен на чардака
саксии в редове стоят
с мушкато и шибой във всяка
и диша в стаите южняка,
и ъглите на прах дъхтят.
Към улицата слепешката
се взират, цели в прах, стъклата
и залезът е край реката
и на нощта не дава път.
И чуваш още в коридора
какво се случва из простора,
случайно за какво говорят
капчукът шумен и април.
Той знае хиляди истории
за тъжната човешка орис
и гасне отсвет по стобора
и още би се двоумил.
И тая смес от жар и ужас
и вън, и в кабинета южен,
и въздухът е пак в несвяст.
И тия клонки на върбата,
и тия пъпчици мъхнати
на кръстопътя, по стъклата,
на улицата и у нас.
Защо ли плаче далнината
в мъгла и лъха гнилочта?
Но тук е моето призвание —
да не скучаят разстояния,
земята пак да не остане
сама зад градската черта.
Пристигат в пролетите ранни
приятелите всеки път
и срещите са разкаяния,
и пировете — завещания,
та струи тайни от страдание
живота пак да размразят.
22
МРАЧНИ ДНИ
Когато моментът настана
да влезе той в Ерусалим —
посрещнат бе с клонки, с осанна,
за всички бе още любим.
Но обич не трогва сърцата.
Светът — все по-страшен, суров.
Презрително гледа тълпата,
и ето ти край, послеслов.