Юра се радваше, че вуйчо му го взе в Дуплянка. Там беше много красиво и живописните кътчета също му напомняха за майка му, която обичаше природата и често го вземаше на разходка. Освен това му беше приятно, че пак ще види Ника Дудоров, гимназиста, който живееше у Воскобойникови и сигурно го презираше, защото беше две години по-голям, а когато се здрависваше, силно дърпаше ръката си надолу и така ниско скланяше глава, че косата му падаше на очите и закриваше лицето му наполовина.
5
— Най-жизненият нерв на проблема за пауперизма… — четеше Николай Николаевич по редактирания екземпляр.
— Според мен по-добре: същността — отбелязваше, да речем, Иван Иванович и внасяше нужната поправка в коректурите.
Работеха в полумрака на остъклената тераса. Пред погледа им бяха разхвърляни в безпорядък лейки и градинарски сечива. На облегалката на един счупен стол висеше преметнат дъждобран. В ъгъла стърчаха гумени ботуши със засъхнала кал и провиснали до пода кончови.
— Същевременно според статистиката на смъртните случаи и ражданията — диктуваше Николай Николаевич.
— Трябва да се допълни: през отчетната година — записваше Иван Иванович.
На терасата леко подухваше. Колите бяха затиснати с късове гранит, да не се разхвърчат.
Когато свършиха, Николай Николаевич се разбърза да се прибира.
— Ще има буря. Трябва да си ходя.
— В никакъв случай. Не ви пускам. Ще пием чай.
— Довечера непременно трябва да съм в града.
— Точка. Не желая да ви слушам.
Откъм градинката пред къщата се стелеше самоварен пушек, който убиваше уханието на тютюна и хелиотропа. Натам пренасяха от пристройката бит каймак, плодове и сиренки. Изведнъж се разбра, че Павел отишъл да се къпе и повел и конете на реката. Николай Николаевич се примири, какво да прави.
— Да идем на скалата, ще поседнем, докато стане чаят — предложи Иван Иванович.
Той по приятелска линия живееше у богаташа Кологривов в две стаички в пристройката на иконома. Тази къщичка с градинката се падаше в задната занемарена част от парка със старата полукръгла алея откъм входа. Алеята беше обрасла в трева, по нея вече нямаше движение, само караха пръст и строителни отпадъци към дерето, което служеше за сухо сметище. Самият Кологривов, човек с напредничави възгледи, милионер и симпатизант на революцията, се намираше понастоящем с жена си зад граница. В имението живееха двете му дъщери Надя и Липа с гувернантката и неколцина слуги.
Гъст жив плет от черна калина отделяше градинката на иконома от останалия парк с езерата, ливадите и господарската къща. Иван Иванович и Николай Николаевич го заобиколиха отвън и докато вървяха, на равни промеждутъци пред тях излитаха врабците, плътно заселили калината. Това я изпълваше с равномерен шум, сякаш пред Иван Иванович и Николай Николаевич се стичаше водосток край плета.
Отминаха парника, къщата на градинаря и каменните руини с неизвестно предназначение. Сега говореха за новите млади сили в науката и литературата.
— Има някои хора с талант — разправяше Николай Николаевич. — Но сега са много на мода разните кръжоци и групи. А стадността винаги е убежище за бездарните, независимо дали става дума за вярност на Соловьов, на Кант или на Маркс. Само отделни хора търсят истината и късат с всички, които недостатъчно я обичат. Кое на този свят заслужава вярност. Почти нищо. Мисля, че човек трябва да е верен на безсмъртието, това е другото име на живота, малко подсилено. Трябва да е верен на безсмъртието, да е верен на Христос! Ах, горкичкият, той се нацупи. Пак нищо не сте разбрали.
— Мда — гъгнеше Иван Иванович, слаб, светлоок, енергичен, с ехидна брадичка, с която приличаше на американец от времето на Линкълн (той непрестанно я събираше в шепа и я прекарваше по устните си). — Аз пасувам, естествено. Сам разбирате, че гледам на тия неща съвсем различно. Впрочем защо не ми разкажете как ви разпопиха? Все се каня да ви питам. Кой знае как сте се разтреперили. Анатемосаха ли ви? А?
— Нека не изместваме темата. Всъщност защо не. Да ме анатемосат? Не, сега не проклинат. Имах неприятности, тегля си и последствията. Например дълго време не ти дават държавна служба. Не можеш да живееш в столиците. Но както и да е. Да се върнем на разговора. Казах: човек трябва да бъде верен на Христос. Сега ще ви обясня. Вие не разбирате как може да си атеист, може изобщо да не знаеш има ли бог и за какво е, но в същото време да ти е ясно, че човек не живее в природата, а в историята, и че тя в днешното й разбиране е основана от Христос, че Евангелието е нейната обосновка. А какво е историята? Това е установяване на вековните процеси, свързани с последователното разгадаване на тайната на смъртта и бъдещото преодоляване. Заради туй се откриват неща от рода на математическата безкрайност и електромагнитните вълни, затова се пишат симфонии. Не можем да напреднем в тази насока без известна приповдигнатост. За тези открития ни е необходима духовна база. Нужните данни се съдържат в Евангелието. Кои са те? Първо, любов към ближния, този висш тип жива енергия, която прелива от сърцата и търси излаз и приложение; освен това главните съставни части на съвременния човек, без които той е немислим, а именно идеята за свободата на личността и идеята за живота като саможертва. Имайте предвид, това и до днес е безкрайно ново. В този смисъл древните не са имали история. Там е властвувало сангвинистичното свинство на жестоките сипаничави калигуловци, които не са и подозирали колко е бездарен всеки поробител. Там е властвувала парадната мъртва вечност на бронзовите паметници и мраморните колони. Едва векове и поколения след Христа човек си е поел свободно дъх. Едва след него започва животът в потомството и човек не мре в уличната локва, а у дома си в историята, в разгара на делата, посветени на преодоляването на смъртта, умира посветен на тази тема. Уф, чак се изпотих! Ама дебелоглав, не му увира главата!