— Метафизика, батинка! Докторите са ми забранили такива работи, че ми вредят на стомаха.
— Ако щете. Добре де, край. Щастливец! Я вижте каква гледка — радост за окото. А той живее тук и не чувствува нищо.
Към реката не можеше да се гледа — тя искреше от слънцето като гофрирана ламарина. Изведнъж се надипли. Към отсрещния бряг заплава тежкият сал с коне, каруци, жени и мъже.
— Още е само пет — каза Иван Иванович. — Вижте, бързият влак отСизран. Минава тук в пет и една-две минути.
В далечината от дясно на ляво минаваше спретнато жълто-синьо влакче, съвсем смалено от разстоянието. Изведнъж видяха, че спря. Над локомотива се вдигнаха бели клъбца пара. След миг се дочу тревожна свирка.
— Чудна работа — каза Воскобойников. — Нещо е станало. Иначе няма защо да спира там на блатото. Има нещо. Да вървим да пием чай.
6
Не откри Ника нито в градината, нито вътре Досети се, че се крие, защото му е скучно с тях и не му се играе с Юра. Вуйчо му отиде с Иван Иванович да работят на терасата и го оставиха да се мотае безцелно край къщата.
Наоколо беше удивителна прелест! Неспирно ехтеше чистото тризвучно свистене на авлигите с паузи, в които изчакваха влажният, като че ли изтръгнат от пищялка звук добре да попие в околността. Плътният, залутан във въздуха мирис на цветята бе прикован от зноя неподвижно над лехите. Колко приличаше на Антибите и Бордигера! Юра току се въртеше наляво-надясно. Над ливадите като слухова халюцинация висеше призракът на майчиния му глас, чуваше го в мелодичните песни на птиците и бръмчащите пчели. Юра трепваше и все му-се струваше, че чува гласа й и тя го вика нанякъде.
Стигна до дерето и започна да се свлича надолу. Спусна се от прозрачната гора над падината вътре в елшака, застлал дъното.
Там цареше усойна тъма, с ветролом и шума, почти нямаше цветя и възлестите стъбла на хвощовете приличаха на жезли и криваци с египетска шарка както в неговото илюстровано издание на Библията.
Все повече му домъчняваше. Плачеше му се. Той коленичи и зарида със сълзи.
— Ангел божи, хранителю мой свещени — молеше се Юра, — посочи на разума ми истинския път и кажи на моята майчица, че съм добре, да не се тревожи. Ако има задгробен живот, Господи, вземи моята-майчица в рая, гдето ликовете на светците и праведниците блестят като светила. Моята майчица беше толкова добра, не може да е била грешница, помилуй я, Господи, стори тъй, че да не се мъчи. Майчице! — в сърцераздирателна скръб я викаше от небето като нововъзнесена праведница и внезапно не издържа, падна на земята и загуби съзнание.
Не остана дълго в несвяст. Когато дойде на себе си, чу, че вуйчо му го вика отгоре. Отговори му бавно и се надигна. Ненадейно си спомни, че не беше се помолил за безследно изчезналия си баща, както го беше учила Мария Николаевна.
Но му беше толкова хубаво след припадъка, че не му се разделяше с това чувство на облекчение, а се боеше да не го загуби. И си помисли, че няма страшно, ако остави молитвата за баща си за друг път.
„Ще потрае. Ще почака“ — сякаш си каза или си помисли той. Почти не помнеше този човек.
7
Във влака във втора класа пътуваше с баща си, адвоката Гордон от Оренбург, ученикът от втори прогимназиален клас Миша Гордон, единадесетгодишно момченце със замислено лице и големи черни очи. Баща му се местеше на работа в Москва, момчето щеше да продължи в московско училище. Майка му, и сестрите му отдавна бяха там и се занимаваха с квартирата.