Момчето и бащата трети ден пътуваха с влака.
Край тях в облаци знойна прах, избеляла като вар от слънцето, летеше Русия, поля и степи, градове и села. По пътищата се влачеха талиги, тежко се смъкваха към прелезите и от лудо литналия влак изглеждаше като че ли каруците са застинали и конете местят крака, без да се движат:
На големите гари пътниците се хвърляха като невидели в бюфета и залязващото слънце иззад дърветата на гаровата градинка осветяваше глезените им и светеше под колелата на вагоните.
Всички движения в света сами по себе си бяха разумно трезви, а заедно — безразсъдно пияни в общия поток на живота, който ги обединяваше. Хората се трудеха и се блъскаха, задвижени от механизмите на собствените си грижи. Но механизмите нямаше да действуват, ако главен техен регулатор не беше чувството за висше и пълно безгрижие. То придаваше усещане за свързаност на човешките съществувания, увереност в прехода им от едно в друго, усещане за щастие, че всичко, което се случва, се случва не само на земята, в която се зариват мъртвите, но и в нещо друго, нещото, което едни наричат Царство Господне, други история, трети кой знае как.
Горчиво и тежко изключение от това правило беше момчето. Крайна негова пружина си оставаше чувството за угриженост и никакво чувство за безгрижие не го облекчаваше и облагородяваше. Разпознаваше у себе си тази наследствена черта и с мнително внимание долавяше признаците й. Тя му тежеше. Наличието й го унижаваше.
Откакто се помнеше, не преставаше да се чуди как независимо от еднаквите ръце и крака и общия език и навици можеш да се различаваш от другите и при това с нещо, което малцина приемат и което не се харесва. Не беше в състояние да разбере положението, при което, ако си по-долу от другите, не можеш да положиш усилия, за да се поправиш и да станеш по-добър. Какво ще рече да си евреин? За какво съществува това? С какво се възнаграждава или оправдава едно такова безоръжно предизвикателство, което не носи нищо друго освен мъка?
Когато търсеше отговор от баща си, той казваше, че изходната му гледна точка е нелепа и така не може да се разсъждава, но не му предлагаше нищо друго, което да го привлече със задълбочената си смисленост и да го накара мълчаливо да се примири с неизбежното.
И като правеше изключение за баща си и майка си, Миша постепенно се изпълни с презрение към големите, които бяха забъркали цялата тази каша и сега не могат да се оправят. Беше сигурен, че щом порасне, всичко някак ще нагласи.
Така и сега, никой не би се осмелил да каже, че баща му е постъпил неправилно, като се спусна подир онзи ненормален, дето изскочи на площадката, и че не е трябвало да спира влака, когато онзи с всичка сила отблъсна Григорий Осипович, дръпна вратата и се хвърли в движение надолу с главата на насипа, както скачачите от трамплина в къпалнята се хвърлят и се гмурват във водата.
Но понеже не друг, а точно баща му дръпна внезапната спирачка, сега излизаше, че влакът не тръгва така необяснимо дълго само заради тях.
Никой не беше наясно относно причините за престоя. Едни говореха, че от внезапния сигнал блокирали въздушните спирачки, други — че влакът е спрял на стръмното нанагорнище и не може да го преодолее, без да набере инерция. Чуваше се и трето мнение, че понеже самоубиецът бил видно лице, неговият адвокат, който пътувал заедно с него, изискал от най-близката спирка Кологривовка да повикат поемни лица за съставяне на протокола. Затова помощник-машинистът се катерил на телеграфния стълб. Дрезината сигурно е потеглила вече.
Тоалетните на влака понамирисваха и пътниците се опитваха да пропъдят зловонието с тоалетна вода, миришеше и на печени пилета, вече на път да се развалят, увити в мръсна мазна хартия. Побелелите дами от Петербург пак така се пудреха, бършеха с кърпички дланите си, разговаряха с гърлени стържещи гласове, вече поголовно преобразени в огнени циганки поради смесицата от сажди и козметични мазила. Когато минаваха край купето на Гордонови, увили с наметки раменете си и превърнали теснотията на коридора в претекст за нови кокетства, Миша имаше чувството, че ги чува да съскат или съдейки от свитите им устни, би трябвало да съскат: „Ах, моля ви се, каква чувствителност! Колко сме особени! Колко сме изискани! Ах, нали!“
Тялото на самоубиеца лежеше на тревата до насипа. Струйка съсирена кръв рязко чернееше през челото и очите на жертвата, сякаш го зачеркваше с кръст и го заличаваше. Тази кръв не изглеждаше като негова, от него изтекла, а беше все едно нещо чуждо, лейкопласт или следа от засъхнала кал, или от мокро брезово листо.