Чу как го търсеха в другите стаи, викаха го, чудеха се къде е изчезнал. После влязоха в спалнята.
— Няма как, Юра — каза Веденяпин, — разходи се, може другарчето ти после да се намери и ще си поиграете.
Поговориха малко за университетските вълнения в Петербург и в Москва, та двадесетина минути държаха Ника в унизителния му капан. Най-накрая излязоха на терасата. Ника безшумно отвори прозореца, скочи долу и изчезна в градината.
Днес просто не беше на себе си и цялата минала нощ не бе мигнал. Караше четиринадесет. Беше му омръзнало да е малък. Не спа цялата нощ и на разсъмване излезе от пристройката. Слънцето изгряваше и земята в парка бе покрита с дълга, мокра от росата и накъсана сянка от дърветата. Сянката не беше черна, а тъмносива като подгизнал филц. И сякаш именно от нея се вдигаше замайващото благоухание на утрото — от тази влажна сянка на земята с продълговати светли петна като пръсти на момиче.
Внезапно сребриста струйка живак, същата като капките роса в тревата, потече на няколко крачки от него. Течеше, течеше, но не попиваше в пръстта. Неочаквано рязко движение — и струйката се метна нанякъде и изчезна. Беше змия медянка. Ника изтръпна.
Той беше чудновато момче. В състояние на превъзбуда си говореше сам на висок глас. Подражаваше на майка си в склонността й към високите материи и парадоксите.
„Колко е хубаво на този свят! — каза си той. — Но защо винаги го усещам така болезнено? Има бог, разбира се. А щом го има — това съм аз. Ето, сега й заповядвам — погледна към ясиката, която цяла трептеше от горе до долу (мокрите й преливащи листенца изглеждаха като изрязани от тенекийки), — ще й заповядам. — И в безумно надценяване на силите си той не пошепна, а с цялото си същество, с цялата си кръв и плът пожела и нареди: — Стой!“ — И дървото веднага послушно застина. Ника се изсмя от радост и се втурна на реката да се къпе.
Баща му, терористът Дементий Дудоров, беше в каторга, която му замести по височайше благоволение обесването, на каквото беше осъден. Майка му принадлежеше към рода на грузинските княгини Еристови и беше капризна и още млада красавица, вечно увлечена в нещо — бунтове, бунтари, крайни теории, прочути артисти, клети несретници.
Умираше за сина си и от името му Инокентий произвеждаше безброй немислимо нежни и глупашки умалителни от рода на разните Иночки и Нокътчета и го беше водила да го покаже на родата си в Тифлис. Там най-много го слиса столоватото дърво насред двора на къщата, в която се настаниха. То беше някакъв нескопосен тропически великан. С листата си, подобни на слонски уши, засенчваше двора от знойното южно небе. Ника не можеше да възприеме, че това дърво е растение, а не животно.
За него беше опасно да носи страшното презиме на баща си и Иван Иванович със съгласието на Нина Галактионовна се канеше да подава молба до височайшите власти на Ника да бъде дадена фамилията на майката.
Когато лежеше под кревата, възмутен от подредбата на този свят, освен всичко друго си мислеше и за това. Какъв е този Воскобойников, че толкоз отвътре да участвува в семейните им проблеми? Ще им каже той на тях!
Ами тази Надя! Какво като е на петнадесет години, това не й дава право да вири нос и да му говори като на дете. Ще види тя! „Мразя я — повтори си няколко пъти наум. — Ще я убия! Ще я повикам на реката да се повозим с лодката и ще я удавя.“
Майка му — и тя. Естествено, че ги излъга, него и Воскобойников, когато заминаваше. Не е в никакъв Кавказ, ами чисто и просто от най-близката гара е хванала право на север и сега преспокойно стреля заедно със студентите в Петербург срещу полицията. А той жив да гние в тази глупашка дупка. Но всички ще ги надхитри. Ще удави Надя, ще зареже училището и ще изчезне при баща си в Сибир да, вдигат въстание.
Езерото откъм брега беше цялото във водни рози. Лодката разцепи блатната мътилка със сухо шумолене. Водата избликваше в дъното на гъсталака като сок в триъгълния разрез на динята.
Момичето и момчето започнаха да късат водни рози. Двамата хванаха един и същи жилав и гъвкав стрък, който не искаше да се откъсне. Усилието ги събра и те чукнаха глави. Лодката се заби в брега. Стъблата се сплитаха и затъваха, белите цветчета с ярка сърцевина като жълтък с кръв се гмуркаха във водата, изскачаха и от тях се лееше вода.
Надя и Ника продължаваха да берат цветя, лодката все повече се накланяше и те почти лежаха вече на борда.
— Омръзна ми да уча — каза Ника. — Време е да започвам да живея, да изкарвам пари, да работя.