Нека сега сравним случилото се в Китай с онова, което е става на запад, когато от пристанищата на политически разпокъсаната Европа са започнали да заминават на експедиции цели флотилии. Христофор Колумб, който е бил италианец по рождение, предлага услугите си първо на анжуйския херцог във Франция, а после на португалския крал. Когато последният отказва да му отпусне кораби, за да изследва западния Атлантик, той се обръща към херцога на Медина — Седония, който също му отказва, после се насочва към мединския граф, Сели, но и той не проявява интерес към предложението му. Накрая стига до краля и кралицата на Испания, които в първия момент отхвърлят офертата, но впоследствие решават да откликнат на настойчивите му молби. Ако тогавашна Европа е била политически обединена под властта на някой от първите трима, колонизацията на Новия свят е щяла да бъде осуетена още в зародиш…
Да, разковничето се крие в разпокъсаността на тогавашна Европа и именно затова Колумб успява — наистина, едва на петия път — да убеди един от стотиците тогавашни европейски монарси да спонсорира начинанието му. И когато кастилската кралска двойка дава старт на европейската колонизация на Америка, всички други европейски държави виждат реките от богатства, потекли към Испания, и шест от тях моментално се включват в играта. Същата история се повтаря и при въвеждането на артилерията, електрическото осветление, книгопечатането, малките огнестрелни оръжия и безброй други нововъведения: всяко от тях в началото е било отхвърляно или посрещано с присмех в отделни части на Европа, но още щом се е утвърждавало в някоя от тях, то бързо се е разпространявало и в останалите.
Последствията от европейската „разединеност“ рязко контрастират с тези от китайското „единство“. От време на време китайският имперски двор е решавал да прекрати и някоя друга дейност освен презокеанските плавания: например забранил е разработването на един нов тъкачен стан, задвижван с водната сила и се е отказал да направи решителната крачка, когато е бил пред прага на истинска промишлена революция в началото на XIV в — не само е забранил, но и се е разпоредил да бъдат унищожавани механичните часовници по времето, когато Китай вече е бил водещата сила в света в сферата на часовникарството, а в края на XV в. се е отказал от всякакви нови технологии. Тези потенциални рискове, които крие политическото единство, проличават и в днешен Китай — най-вече през 60-те и 70-те години, по време на Културната революция, когато решението на един-единствен политически лидер (и шепата му доверени приближени) бе достатъчно да блокира образователната система на страната за цели пет години38.
Работата е там, че и често постиганото китайско единство, и постоянната европейска разединеност си имат своите дълги истории. Най-плодородните земи в днешен Китай са били политически обединени за първи път през 221 г. пр.Хр. и оттогава насам са си останали такива — или поне през повечето време. Още от зората на писмеността Китай е имал само една система (йероглифната) и от доста отдавна само един доминиращ език, което означава, че неговото културно единство датира от поне две хилядолетия. За разлика от него, Европа никога не се е доближавала, макар и частично, до политическата унификация: през XIV в. все още е била разпокъсана на близо хиляда държавици, през следващия броят им е бил намален наполовина и едва през 80-те години на миналия е достигнал санитарния минимум от двайсет и пет, за да започне отново да расте и точно сега, когато завършвам това изречение, да гони четирийсетте. Несъгласията, които продължават да осуетяват и най-плахите опити за обединение — например в рамките на Европейската икономическа общност (ЕИО) — са симптоматични за изконната европейска склонност към разединеност.
38
Ами да, Лаодзъ неслучайно е казал: „Нека страната бъде малка, нека хората да са нарядко; макар да имат сложни уреди, да не ги използват; нека се боят от смъртта и да не странстват надалеч, макар да имат лодки и колесници…“ (