Точно тук се крие и истинският проблем — за да разберем защо Китай е изгубил своето политическо и технологическо преимущество пред Европа, ние трябва да разберем в какво всъщност се състои хроничното китайско единство и също толкова хроничната европейска разединеност. Отговорът отново ще ни бъде подсказан от картите (вж. с. 518). Европа има свръхразчленена брегова линия, с пет големи полуострова, които с изолираността си наподобяват острови и на всеки от тях са се обособили съответните езици, етнически групи и държави: Гърция39, Италия, Испания/Португалия, Дания и Норвегия/Швеция. Китайската брегова линия е доста по-гладка и само съседният Корейски полуостров се е сдобил със самостоятелно значение. В Европа има само два острова (Британия и Ирландия), достатъчно големи, за да отстояват политическата си независимост и да поддържат свои езици и етноси, а първият е и достатъчно близо до континента, за да се превърне с времето в една от неговите велики сили. Затова пък и двата най-големи китайски острова, Тайван и Хайнан, са два пъти по-малки от Ирландия и никой от тях не е играл по-съществена политическа роля (ако изключим появата на държавата Тайван преди няколко десетилетия), а географската изолираност на Япония я е държала до сравнително неотдавна в доста по-голяма политическа изолация, отколкото Британия някога е била. Европа е разделена на различни самостоятелни езикови, етнически и политически единици от своите високи планини (Алпите, Пиренеите, Карпатите и Скандинавските), докато китайските на изток от Тибетското плато никога не са били такива труднопреодолими бариери. Вътрешността на Китай е свързана по хоризонтала с две големи плавателни реки, течащи през обширни алувиални долини (Яндзъ и Хуанхъ) и по вертикала със сравнително лесните комуникации между двете речни системи (впоследствие съединени и с канали). Вследствие на всичко това в Китай доста отрано са започнали да доминират две огромни и високо продуктивни географски области, които са били слабо обособени и по-късно са се слели в едно общо ядро. Двете най-големи европейски реки, Рейн и Дунав, са много по-малки и свързват далеч по-малко части от Европа. За разлика от Китай, Европа е с множество разпръснати по цялата й площ ядра, нито едно от които не е било достатъчно голямо, за да доминира по-продължително над останалите и всяко се е превърнало в център на хронично независима държава.
От момента, в който е постигнато окончателното обединение на Китай (221 г. пр.Хр.), в рамките на неговата територия нито една държава не е успяла да отвоюва отново независимостта си и да я запази за по-дълго време. Макар и да е преживяла няколко периода на кървави междуособици, страната винаги е успявала отново да се обедини. Затова пък европейското обединение не се е удало дори и на такива заклети завоеватели като Карл Велики, Наполеон и Хитлер; и в най-славните си мигове Римската империя е контролирала едва половината Европа.
Тази географска свързаност и скромни вътрешни бариери са дали на Китай едно доста внушително начално предимство. Всяка част от бъдещото цяло — Северен и Южен Китай, крайбрежието и вътрешността — има своя принос със специфичните си насаждения, домашни животни и технологии. Например просото, бронзовите изделия и писмеността са се появили първо в Северен Китай, но оризищата и железодобивните технологии са възникнали на юг. На много места в тази книга аз изтъквах препятствията, с които се е сблъсквала технологическата дифузия. В Китай такива почти не е имало. Но с течение на времето неговата сплотеност се превръща и в недостатък, тъй като всеки деспот е можел еднолично да спре нововъведенията (както и често е ставало). Затова пък географската балканизация на Европа е довела до появата на десетки и дори стотици независими и конкуриращи се държавици и средища на нови идеи. Ако една държава не е усвоявала дадено нововъведение, винаги се е намирала друга, която да го направи, и това е принуждавало съседите й да постъпят по същия начин, тъй като в противен случай са рискували да загубят независимостта си или най-малкото да изостанат в икономическата надпревара. Естествените бариери в Европа са били достатъчни големи, за да осуетят всички опити за политическо обединение, но не и да спрат дифузията на технологии и идеи. Тук никога не е имало такива деспоти, които биха спрели „колелото на прогреса“, както в Китай.
Тези сравнения подсказват, че географските връзки са имали не само положителен, но и отрицателен ефект върху еволюцията на технологиите. Така или иначе технологиите са се развивали най-бързо в региони, където тези връзки са били „умерени“ — нито много оживени, нито много слаби. Технологическото развитие през последното хилядолетие в Китай, Европа и може би Индийския полуостров е и нагледен пример за комплексното въздействие на тези три вида връзки — оживени, умерени и слаби.
39
Даймънд явно има по-„ограничена“ представа за Балканския полуостров, което пък противоречи на понятието „балканизация“, което използва на други места в текста. — Б.пр.