Най-ранната джомонска керамика датира отпреди 12 700 години и е открита на най-южният японски остров Кюшю. Впоследствие се е разпространила и на север, за да достигне преди 9 500 години района на днешно Токио, а след още хилядолетие и половина Хокайдо. Този маршрут съвпада и с разпространението на широколистните (листопадни) гори на север. С други думи, след края на Ледниковата епоха се е оказало, че тогавашните обитатели на японските острови всъщност разполагат с невероятно изобилие от храни. Именно то им е позволило да преминат към уседнал бит и съответно да се развихрят в грънчарството. Това, че грънчарските практики са възникнали в най-южните части на архипелага и после са се разпространили на север, се потвърждава и от факта, че най-ранната джомонска керамика е от един и същ тип в цяла Япония. С времето са се развили и регионални стилове, няколко десетки на брой, по цялото протежение от 1500 мили на японския архипелаг.
Как са се препитавали тези джомонски хора? Разполагаме с достатъчно красноречиви свидетелства — сметищата, които са оставили след себе си в стотиците хиляди археологически обекти, както и огромните купове раковини, срещащи се в цяла Япония. Оказва се, че тези ловци-събирачи (и рибари) са се хранели по един доста разнообразен и същевременно балансиран начин, за който днешните диетолози могат само да мечтаят.
Едно от основните им ястия са били черупчестите44 плодове, най-вече обикновените кестени и орехите, към които са добавяли конските кестени и жълъдите, прочистени от горчиви токсини. Беряли са ги наесен, и то в огромни количества, които през зимата са съхранявали в подземни хамбари, дълбоки шест и широки също шест стъпки. Сред останалите растителни храни са боровинките, ягодите и подобните им, а също така и най-различни плодове, семена, листа, кълнове, луковици, грудки и коренчета. Достатъчно е да кажем, че археолозите, които са си направили труда да се поровят в джомонските боклуци, са идентифицирали 64 вида ядивни растения.
И тогава, както и сега обитателите на Японските острови са били едни от най-големите консуматори на риба в света. Ловели са с костени харпуни риба-тон в открития океан или са издебвали морските костенурки в плитчините, където са ги довършвали с тояги и копия (както впрочем постъпват и днешните им потомци); подобна е била процедурата и с тюлените по плажовете, а в реките са биели сьомга. В мрежите и язовете им са се хващали и най-различни други твари, понякога и на въдичарските куки, издялани от еленски рога. Гмуркали са се в морето, за да ловят раци, скариди и водорасли, но най-вероятно са предпочитали да изчакат отлива, за да ги съберат направо от брега. Между другото, по джомонските скелети често се среща и една аномалия, наричана от патолозите аудиторна екзостоза — костен израстък в ушната област, с какъвто понякога се сдобиват и съвременните водолази.
Джомонските хора са редували гмурканията с лов в горите. Най-често тяхна плячка са ставали глиганите и елените, след които са се нареждали планинските кози и мечките. Примамвали са ги в специално изкопани ями, отстрелвали са ги с лъкове и стрели или пък са ги преследвали с кучета. От същата ранна епоха датират и свинските кости, откривани на някои крайбрежни островчета, където никога не е имало диви свине, което кара някои учени да предположат, че джомонците може би са експериментирали и в сферата на свиневъдството.
Най-спорният въпрос за поминъка на тези хора е свързан със земеделието. Техните поселения често съдържат остатъци от ядивни растения, характерни за японската флора и днес повсеместно отглеждани като земеделски култури — например адзуки, мунг и някои разновидности на просото. Те обаче не демонстрират онези морфологически особености, които отличават посевите от дивите им предци, затова не може да се каже със сигурност дали са ги събирали в горите или вече са ги били култивирали. Наред с тях се откриват и остатъци от други ядивни или просто полезни растения, които обаче не са характерни за местната флора и най-вероятно са били донесени от азиатския материк — например елда, пъпеш, кратуна, коноп и шисо (днес използвано като подправка за бифтеци). След 1200 г. пр.Хр., т.е. когато настъпва залезът на джомонската епоха, са започнали да се мяркат и някои от основните житни растения на Източна Азия — оризът, ечемикът, класицата и метлицата. Този факт ни навежда на мисълта, че по това време джомонските хора са били пристъпили към някакъв ранен тип земеделие (вероятно „подпално“), но то по всяка вероятност не е било обичайна практика и не се е отразявало съществено на тяхното меню.