За да разберем в какво се е състояла спецификата на тогавашна Япония, ще трябва да си припомним как са изглеждали човешките общества на азиатския материк (т.е. на няколкостотин мили западно от нея) през V в. пр.Хр., когато джомонската култура бавно е отшумявала. По това време в Китай вече е имало отделни царства с богати елити и мизерстващи поданици, които са живеели в укрепени градове. Страната е била пред прага на своята политическа унификация, която е щяла да я превърне в най-голямата световна империя. Още от 7500 г. пр.Хр. там се е развивало интензивно земеделие, базирано в северната част на просото, а в южната — на ориза, а също и животновъдството (свине, кокошки и биволи). От поне девет века е имало писменост и поне от 1500 години — метални сечива, и тъкмо е започвало, за първи път в света, и производството на чугун. Всички тези китайски постижения са станали достояние и на Корея, където също от хилядолетия вече е имало земеделие (а след 2200 г. пр.Хр. — и оризища с напоителни системи), както и металообработване (след 1000 г. пр.Хр.).
Всичко това е ставало в продължение на хилядолетия не някъде другаде, а на отсрещния бряг на протока Цушима и в Източен Китай, така че е най-малкото странно, че през V в. пр.Хр. Япония все още е била населявана от ловци-събирачи, не познаващи писмеността и боравещи с каменни сечива. През цялата човешка история централизираните държави с железни оръжия и армии, издържани от труда на гъсти земеделски популации, рано или късно са помитали разпилените общности на ловци-събирачи с каменни сечива. Как тогава джомонска Япония е оцеляла толкова дълго?
За да си обясним този парадокс, трябва да отчетем и това, че през същия този V в. пр.Хр. географската граница Цушима е разделяла не благоденстващи земеделци от мизерстващи ловци-събирачи, а по-скоро мизерстващи земеделци от благоденстващи ловци-събирачи. На практика Китай и джомонска Япония не са имали пряка връзка. Просто търговските контакти на джомонците (колкото и оскъдни и да са били) са включвали не Китай, а Корея. Оризът е бил култивиран сравнително рано в Китай, но доста бавно се е разпространил и на север, към доста по-хладната Корея, защото е трябвало да се създават нови, студоустойчиви сортове. И тъй като първите оризари в Корея са били принудени да използват безиригационни методи, тяхната реколта не е била особено впечатляваща. Затова и ранното корейско земеделие не е изглеждало кой знае колко интригуващо в сравнение с лова и събирачеството, с които са се препитавали техните японски съседи. Явно джомонците не са били особено мотивирани да усвояват корейския опит, макар да са били запознати с него, а и мизерията, в която са тънели корейските земеделци, едва ли е можела да ги подтикне към такава радикална стъпка. Но както сами ще видим, в един момент ситуацията коренно се е променила…
Вече споменах, че появата на грънчарството в Кюшю преди 12 700 години и последвалият я демографски взрив са били първата от двете най-важни промени в японската история. Другата промяна, предизвикала втори демографски взрив, е започнала към V в. пр.Хр. с пристигането на един нов поминък (и народ?) от Южна Корея. Този втори преход поставя особено остро и въпроса за самите японци — да, кои всъщност са те? И дали този преход не бележи и края на джомонската култура, изместена от новодошлите имигранти от Корея, които са и предци на съвременните японци? Или пък чисто и просто означава, че дотогавашните обитатели на Япония са продължили да си живеят там, но са научили и някои полезни нови трикове?
Въпросният нов начин на живот се е появил за първи път на северните брегове на най-южния японски остров Кюшю, който е разположен и най-близо до Южна Корея. Най-важните нови елементи са първите метални сечива в цяла Япония (изработени от желязо) и първите безспорни следи от същинско земеделие. И това земеделие се е появило под формата на оризища с всичките им напоителни канали, вади, бари и прочее, които ни разкриват археологическите разкопки. Археолозите са нарекли тази култура яйойска — от Яйой, един квартал на Токио, където за първи път е намерена характерната за нея керамика. Яйойските керамични съдове доста напомнят по форма тези, които по същото време са били извайвани и в Южна Корея. Сред многобройните други елементи на тази култура — безспорно корейски и дотогава непознати в Япония — са бронзовите изделия (особено звънчетата), тъкачеството, стъклените мъниста, надземните хамбари за ориз, обичаят да се погребват останките на мъртвите в делви, както и типично корейските сечива и къщи.