Истината е, че много японски топоними в Хокайдо и Северен Хоншю съдържат айнските думи за „река“ (най или бецу) или „нос“ (шири), но в по-южните части на страната не се откриват никакви следи от айнско влияние. Това чисто и просто означава, че първите яйойски (и японски) заселници в тези земи са възприели част от местните джомонски названия — по същия начин, както и белите американци са заимствали топоними от индианците (спомнете си само такива типично „американски“ имена като Масачузетс, Мисисипи и т.н.), но затова пък айнският (или по-скоро праайнският) се е говорел само в най-северните части на страната. По-вероятно е езикът, на който са говорели джомонските жители на Кюшю, да е бил от австронезийското езиково семейство, към което спадат полинезийските и индонезийските, както и тези на тайванските аборигени (вж. Глава XVI). Според много езиковеди японският също е изпитал известно влияние от австронезийските езици, тъй като и в двата случая се наблюдава предпочитание към т.нар. отворени срички (след съгласната винаги има гласна, както в „Хи-ро-хи-то“). Знаем също, че древните тайванци са били големи мореплаватели и са преодолявали огромни разстояния на юг, изток и запад; възможно е някои от тях да са поели и на север, към Кюшю.
С други думи, съвременният айнски език от Хокайдо не може да ни служи като модел, за да си представим и древния джомонски език, говорен на Кюшю. На същите основания и съвременният корейски едва ли ще ни помогне да разберем какъв език са говорели някогашните корейски имигранти в началото на яйойския преход. Например до момента, в който се е обединила политически (676 г.), Корея се е състояла от три отделни царства47. Съвременният корейски всъщност е произлязъл от езика, говорен в царство Шила, което е надделяло над съперниците си и е включило земите им в своите граници, но затова пък не е имало по-тесни контакти с Япония през предишните столетия. В най-древните корейски хроники пише, че в различните царства са се говорили и различни езици. Знаем съвсем малко неща за езиците на победените царства, но няколкото съхранили се думи от този, който се е говорел в едно от тях (Когурьо) демонстрират много по-големи прилики със съответните понятия в старояпонския, отколкото с тези в съвременния корейски. И въпросните (пра)корейски езици вероятно са били още по-различни през V в. пр.Хр., когато не ги е имало дори и тези три царства. Аз лично подозирам, че този корейски език, който е бил пренесен в Япония през въпросното столетие, е бил доста по-различен от езика на Шила, от който е произлязъл и съвременният корейски. Тоест фактът, че днешните корейци и японци си приличат по-скоро на външен вид и гени, но не и с езиците си, не бива чак толкова да ни изненадва.
Този извод едва ли ще се посрещне много радушно в Япония и Корея поради взаимната неприязън, която (поне през последните столетия) тези два народа питаят един към друг. Това важи с особена сила за корейците, но вече стана дума за причините. Подобно на евреите и арабите, корейците и японците са народи, между които съществува кръвна връзка, но така и не могат да отхвърлят оковите на традиционната омраза. А омразата (независимо дали традиционна или не) е еднакво деструктивна и в Далечния, и в Близкия изток. Колкото и да не желаят да го приемат, те са като братя-близнаци, преминали през едни и същи години на формиране. И политическото бъдеще на Източна Азия зависи до голяма степен и от това — дали те ще успеят да преоткрият своята древна връзка…
47
И трите държави (Шила, Пекче и Когурьо) са възникнали през IV в. И почти непрекъснато са воювали помежду си. В началото надмощие е имало Когурьо, но през втората половина на VII в. Шила, която доскоро е била най-изостанала (и най-късно приела будизма) успява с помощта на Китай да разгроми противниците си и обединява страната. — Б.пр.