Мускетно-картофените войни са нагледна илюстрация и на основния исторически процес, протичал през последните тринайсет хилядолетия. Човешките групи, разполагащи с пушки, вируси и стомана (или съответните по-ранни технологически и военни нововъведения), са се разпростирали за сметка на останалите, като са ги измествали от земите им или пък заедно са се възползвали от предимствата на по-добрите технологии и оръжия. По-новата история изобилства с такива примери, когато европейската експанзия обхваща всички други континенти. На много места обаче коренните жители така и не са имали шанс да се сдобият с пушки и са били изправяни пред дилемата да изгубят живота или свободата си. Затова пък Япония е успяла да се сдобие с огнестрелни оръжия (в интерес на истината — за втори път) и не само е запазила независимостта си, но след половин век е съкрушила и една от европейските свръхсили в Руско-японската война от 1904–1905 г. За сведение прерийните индианци, южноамериканските араукани, новозеландските маори и етиопците също са се сдобили с пушки и са успявали да задържат за известно време устрема на европейските нашественици, но в крайна сметка са били разгромени. Днес страните от Третия свят правят всичко възможно да се изравнят с тези от Първия, като си набавят най-новите оръжейни и земеделски технологии. До подобна дифузия, свързана с конкуренцията между човешките групи, вероятно се е стигало многократно и на най-различни места през последните десет хилядолетия.
От тази гледна точка няма нищо необичайно и в новозеландските мускетно-картофени баталии. На пръв поглед те са някакво изолирано явление, протекло на територията на Нова Зеландия, но то заслужава много по-широк интерес, тъй като носи белезите на още безброй такива „локални конфликти“. Само за две десетилетия, след като са се появили в най-северната част на Нова Зеландия, мускетите и картофите са прекосили деветстотин мили, за да стигнат и до най-южната. В по-далечното минало разпространението на земеделието, писмеността и по-добрите военни технологии е отнемало много повече време, а и е трябвало да се преодоляват далеч по-големи разстояния, но в основни линии социалният процес е бил същият — взаимно изместване и съперничество между отделните човешки общества. И днес можем само да гадаем дали и ядрените оръжия ще се разпространят по същия начин из целия свят, тръгвайки от онези осем страни, които в момента ги притежават…
Втората тема, предизвикала по-живени дискусии след 1997 г., може да бъде озаглавена така: „Защо Европа, а не Китай?“ В по-голямата си част ПВС разглеждаше различията между отделните континенти, като основният въпрос бе формулиран по следния начин: защо е станало така, че през последните хилядолетия евразийците (и то само някои от тях) са успели да се разпрострат по целия свят, но това не се е случило с австралийските аборигени, субсахарските африканци или американските индианци? В един момент обаче си дадох сметка, че много читатели биха попитали и друго: защо тъкмо европейците, а не китайците или някои други евразийци са успели да осъществят експанзия в световен мащаб? И тези читатели едва ли щяха да ми простят, ако не кажех нищичко по един толкова очевиден въпрос.
Затова аз му отделих известно внимание в епилога на моята книга, където изказах предположението, че основната причина, поради която Европа е изпреварила Китай, е много по-дълбока от всички онези проксимални фактори, изтъквани от повечето историци (включително и тези доста спорни обяснения като „неравния“ сблъсък между китайското конфуцианство и европейската юдео-християнска традиция, възходът на европейския капитализъм или изсичането на британските гори, което принудило местните индустриалци да се заемат по-сериозно с разработването на природните изкопаеми в страната си). Зад всички тези второстепенни фактори аз съзирах една-единствена основна причина, която нарекох „правило на оптималната фрагментация“: т.е. същите онези абсолютни, или географски фактори, които са дали възможност на Китай да се обедини толкова рано, а и да остане единен през по-голямата част от историята си, но затова пък Европа дължи на тях своята вечна „разединеност“. Работата е там, че тъкмо европейската „разединеност“, а не китайското „единство“ е стимулирала прогреса на технологията, науката и капитализма, тъй като е изостряла конкуренцията между европейските държави и е гарантирала на по-дръзновените новатори не само „алтернативни финансови източници“, но и закрила от преследванията…