Впоследствие обаче някои историци ми посочиха един мой пропуск: всички тези неща — европейската разединеност, китайското единство и съотношението на силите им — са били доста по-сложни, отколкото аз съм ги представил в моята книга. Първо, географските граници на тези две политико-социални сфери, наричани за удобство „Европа“ и „Китай“, непрекъснато са се менели през вековете. До началото на XV в. Китай е водел убедително пред Европа в сферата на технологиите, което не изключва възможността да го направи отново в бъдещето и тогава въпросът „Защо Европа, а не Китай?“ вече би касаел само едно мимолетно историческо явление, което едва ли се нуждае от по-задълбочени обяснения. Политическата разединеност може да доведе до най-различни следствия и нейният ефект далеч не се изчерпва с това да предложи една „по-конструктивна основа за взаимна конкуренция“, да не говорим, че тази конкуренция спокойно може да бъде и много-много деструктивна (да си припомним само двете световни войни). А и самото понятие „фрагментация“ предполага не „монолитно“, а едно доста по-сложно и многопластово явление. Нейният ефект върху човешката изобретателност зависи и от такива фактори като свободата, защото само тя би позволила на идеите и хората да прекосяват границите между отделните „фрагменти“. От значение е и това, дали тези „фрагменти“ са се обособили като самостоятелни части или са все още „разклонения“ (или „клонинги“) на някои други. А и „оптималността“ също може да варира в зависимост от мерките, с които я определяме — например онази степен на политическа фрагментация, която би предложила оптимални условия за технологически нововъведения, може и да не е чак толкова „оптимална“ по отношение на някои други неща като икономическата производителност, политическата стабилност и… човешкото щастие.
Имам чувството обаче, че огромното мнозинство хора, занимаващи се с обществени науки, все още предпочитат да боравят с проксимални величини, когато искат да обяснят различния ход на европейската и китайската история. Наскоро Джак Голдстоун в една иначе доста премислена статия изтъкна значението на европейската (и особено британската) „инженерна мисъл“, под която той разбираше най-вече приложението на научни методи в машиностроенето. Ето и думите му: „Що се касае до енергията, има два проблема, с които се е сблъсквало всяко прединдустриално общество и това са нейното количество и концентрация. Количеството механична енергия, с което са разполагали прединдустриалните общества, е било крайно оскъдно — това са били естествените водоеми, животните и хората (които обаче е трябвало и да ядат), към които можем да добавим (с някои уговорки) и вятъра. Не бива да забравяме, че това количество по принцип е строго ограничено, независимо от географското местоположение. (…) Ето защо можем да си представим с какво огромно предимство са се сдобили тези общества, които са успели да намерят полезно приложение на енергията, извличана от изкопаемите горива. (…) Именно парната сила, приложена в тъкачеството, транспорта, тухларството, вършитбата, металургията, строителството и ред други отрасли е преобразила изцяло британската икономика. (…) И този подем на британската инженерна мисъл е бил следствие не толкова на общото развитие на европейската цивилизация, колкото на онези специфични и абсолютно непредвидими обстоятелства, възникнали в Британия през XVII-XVIII в.“ Ако тези разсъждения са верни, едва ли има смисъл да търсим някакви по-задълбочени географски или екологически обяснения.
В обществените науки обаче има и едно малцинство, което отстоява тъкмо противоположния възглед — подобен на този, който аз развих в епилога на ПВС, — и той е обстойно аргументиран от Греъми Ланг: „Екологическите и географски различия между Европа и Китай ни помагат да разберем и твърде различната съдба на науката в тези два региона. Първо, европейското земеделие, разчитащо основно на валежите, не е отреждало никаква роля на държавата, която през повечето време е оставала далеч от местните общности, а когато агро-промишлената революция в Европа е довела и до производството на по-големи количества храни, това е позволило и развитието на относително автономни градове, наред с такива типично градски институции като университетите, предшестващи появата на централизирани държави в края на Средновековието. Затова пък необходимостта от напоителни системи в китайското земеделие е способствала и за ранната поява на един друг тип държави в големите речни долини — тези, която постоянно се месят в работите на своите поданици, а градовете и техните институции никога не са се сдобивали с такава автономия, каквато са имали в Европа. Второ, самата географска среда в Китай не е позволявала по-продължително съществуване на независими държави. Тя дори е улеснявала завладяването и обединяването на огромни територии, след което са настъпвали продължителни периоди на (относителна) стабилност под властта на императора. В резултат на това се е развила една държавна система, която не е предлагала условия за възникването на модерната наука. (…) Разбира се, всички тези обяснения звучат и доста опростенчески. Но те имат своите предимства, защото ни помагат да избегнем затворения кръг, в който често попадат онези, които не желаят да проникнат по-дълбоко в материята и се задоволяват с констатирането на социалните и културни различия между Европа и Китай. Обясненията от този род неизбежно пораждат нови и нови въпроси — а защо всъщност Европа и Китай се различават в социално и културно отношение? В този смисъл географията и екологията предлагат много по-солидна основа за научни разсъждения.“