Ето как японските компании, произвеждащи храни, автоматично получават монопол — всяка в своята локална зона. Един млекар от Северна Япония дори не може да мечтае, че ще пласира продукцията си в южните части на страната, защото транспортирането й ще му отнема един-два дни, което ще е фатално — поне в очите на потребителя. Тези местни монополисти се поддържат и от държавата, която налага 10-дневна карантина на всички вносни храни, наред с другите ограничения. (Представете си как би реагирал японският потребител, за когото дори и вчерашното мляко е безвъзвратно остаряло, на храна, „залежала“ от цели десет дни!) В този смисъл японските производители на храни наистина „нямат конкуренция“ и по тази причина не си дават труда да усвоят най-доброто от международния опит.
Някои други отрасли в Япония обаче са организирани по съвършено различен начин. Например в стоманодобивната, автомобилната и електронната промишленост има свирепа конкуренция, затова и производителността им е много по-висока от тази на американските им аналози. Затова пък японските сапуни, бири и — колкото и да е странно — компютрите им, също като хранително-вкусовата им промишленост, не познават конкуренцията, затова и не се стремят да прилагат най-добрите методи и имат по-ниска производителност в сравнение със същите отрасли в Съединените щати. (Ако огледате по-внимателно вещите в дома ви, най-вероятно ще установите, че телевизорът, камерата, а може би и колата ви са японски, но не и вашият компютър или кремът за бръснене в банята ви.)
За финал нека приложим наученото от горните примери, като сравним различните промишлени зони (т.нар. belts) и бизнес-отрасли в Съединените щати. След излизането на ПВС аз проведох доста разговори с някои хора от Силиконовата долина, а и с тези, които ползват „Route 128“, и от тях разбрах, че тези два „белта“ са доста различни, ако говорим за корпоративна етика. В Силиконовата долина се подвизават безброй компании, които яростно се конкурират помежду си. Това обаче не им пречи и да си сътрудничат — налице е свободен обмен на идеи, хора и информация. Но доколкото знам, в зоната на „Route 128“ са много по-потайни и изолирани, досущ като японските млекари.
А как да коментираме контраста между „Майкрософт“ и „Ай Би Ем“? След публикуването на ПВС аз се сдобих и с приятели в „Майкрософт“, от които понаучих това-онова за организацията в тази корпорация. „Майкрософт“ всъщност се състои от безброй „звена“, всяко наброяващо от пет до десет души, които свободно комуникират помежду си и не са под опеката на т.нар. „микромениджмънт“. Всяко звено разполага с достатъчно свобода, за да реализира собствените си идеи. И тази необичайна организация в „Майкрософт“ — която на практика е разбита на многобройни конкуриращи се полунезависими единици — отчетливо контрастира с тази в „Ай Би Ем“, която допреди няколко години се състоеше от разни изолирани една от друга групи, което доста чувствително се отрази и на нейната конкурентоспособност. После „Ай Би Ем“ си избра нов главен директор и нещата драстично се промениха. Днес организацията й наподобява тази в „Майкрософт“ и доколкото разбирам, това се отразява доста чувствително и на нововъведенията.
Всичко това подсказва, че можем да извлечем и едно общо правило за груповата организация. Ако вашата цел е новаторство-и-конкурентоспособност, значи трябва еднакво да избягвате и прекаленото „окрупняване“, и прекомерната „децентрализация“. Старайте се да постигнете друго — вашата страна, икономика, бизнес-отрасли и прочее да бъдат разделени на групи, които взаимно да се конкурират, но и да поддържат относително свободна комуникация помежду си, т.е. да се получи нещо като американската федерална система за управление, в чиято основа е заложена конкуренцията между отделните щати.
Последното допълнение към ПВС е свързано с един от централните въпроси на световната икономика: защо някои страни (като Съединените щати и Швейцария) са богати, а други (като Парагвай и Мали) тънат в мизерия?49 Брутният национален продукт (БНП) на глава от населението в най-богатите страни е над 100 пъти по-голям от този на най-бедните. И това не е просто някакъв теоретичен проблем, който би осигурил хляб на професорите по икономика, защото той има и много важни политически измерения. Ако успеем да намерим отговора му, бедните страни биха могли да поемат инициативата в свои ръце и сами да променят това, което ги е направило бедни, както и да усвоят онова, което е направило другите богати.
49
Абсолютно същият въпрос си задава (и донякъде си и отговаря) и американският сатирик Пи Джей О’Рурк в