В резултат на тези екологични фактори, влияли съвместно върху поминъка, гъстотата на населението (измервана в броя му на една квадратна миля обработваема земя) в Полинезия е варирала значително. На най-долното стъпало са били ловците-събирачи от Чатъм (едва петима на квадратна миля) и Южния новозеландски остров, както и земеделците в останалите й части (чийто брой е достигал до 28 на квадратна миля). Затова пък на някои острови с интензивно земеделие гъстотата на населението е стигала до 120 души на квадратна миля, на Тонга, Самоа и Таити — до 210–250, а на Хаваите и до 300. Най-горната граница — 1100 на кв. миля — е достигната на планинската Анута, чието население на практика е обработвало цялата налична земя, за да се получи впечатляващата цифра от… 160 души на общо 100 акра и да се нареди сред най-гъсто населените и самоизхранващи се региони в света. По този показател Анута е превъзхождала днешна Холандия и е конкурирала дори Бангладеш…
Броят на населението се явява сбор от неговата гъстота и площта, с която то разполага. Последната не съвпада със земната площ на самия остров, а с тази на съответната политическа формация, която нерядко е обхващала и други острови. От една страна, по-близо разположените острови са имали по-голяма възможност да се обединят в една обща политическа формация. От друга страна пък по-големите са били разделени между многобройни и независими формации. Затова и границите на всяка от тези политически единици са зависели не само от земната площ на острова, но и от неговата фрагментация и изолация.
На по-малките и изолирани острови, където не е имало сериозни бариери пред вътрешната комуникация, политическата единица е обхващала цялата налична площ, както в случая с Анута и нейните 160 жители. Много от по-големите острови не са били политически единни, защото населението им се е състояло от разпръснати групи, наброяващи по няколко десетки ловци-събирачи (както на Чатъм и Южния новозеландски остров) или от отделни гъсто населени земеделски общности, разделени обаче от естествени бариери, възпрепятстващи политическото им обединение. Например жителите на съседни долини на Маркизите са комуникирали помежду си главно по море. В този смисъл всяка долина е представлявала автономна политическа единица, обхващаща няколко хиляди души, а по-големите острови от същия архипелаг са били разделени между много такива формации.
Теренът на Тонга, Самоа, Таити и Хаваите е позволявал по-голяма политическа унификация, при което са се появявали формации, обединяващи десетина хиляди, че и повече жители (на големите Хаваи броят им е надвишавал и 30 000). Разстоянието между отделните острови в архипелага Тонга, както и това между него и най-близките архипелази е било достатъчно малко, за да се появят след време и многоостровни „империи“ с по над 40 000 „поданици“. Но нека не навлизаме в подробности. Сега е достатъчно е да запомним, че политическите обединения в Полинезия са обхващали от няколко десетки до 40 000 души.
Броят на хората, живеещи в рамките на една такава формация, наред с гъстотата им, е оказвал влияние върху развитието на полинезийската технология, а също и на икономическата, обществената и политическата организация. Най-общо казано, колкото по-голям е броят и по-висока гъстотата на населението, толкова по-сложни и специализирани са и технологията и организацията, а на причините за това ще се спрем подробно в следващите глави. На този етап ще посочим само това: когато гъстотата е била по-висока, само част от населението се е занимавала със земеделие, но затова пък е била мобилизирана да се посвети на по-интензивното производство на храни, като по този начин е произвеждала и допълнителни количества, за да изхранва и тези членове на обществото, които не са били пряко ангажирани в аграрния процес. Въпросните непроизводители, мобилизиращи производителите, са били вождовете, жреците, администраторите и воините. Най-големите политически обединения са можели да мобилизират и най-много работна ръка, за да строи напоителни системи и рибарници, което също е стимулирало интензивното производство на храни. Това развитие е било особено отчетливо на Тонга, Самоа и Таити, тъй като те са имали плодородни почви, гъсто население и са били умерено големи (по полинезийските стандарти). Тази тенденция е достигнала зенита си на Хавайския архипелаг, включващ най-големите тропически острови в Полинезия, където многобройното население и обширните площи са предполагали и наличието на достатъчно работна сила за нуждите на местните лидери.