Най-общо казано, различията между полинезийските острови, свързани с гъстотата и броя на населението им, са се свеждали до следното. Икономиката е останала най-слабо развита на островите, които са били и най-рядко населени (например Чатъм), броят на жителите им е бил малък (като на повечето малки атоли), или и двете заедно. Всяко домакинство в тези общества е произвеждало само онова, от което се е нуждаело, и рядко е развивало някои по-специални умения. Тази специализация се е разраствала на по-големите и по-гъсто населени острови, за да достигне своя връх на Самоа и Таити, а най-вече на Тонга и Хаваите. Обществата на последните два архипелага са поддържали кланове на потомствени занаятчии, в това число строители на канута, навигатори, птицеловци и татуировачи.
По същия начин е варирала и обществената структура. Ако се върнем отново на Чатъм и атолите ще видим, че там са били и най-просто устроените и най-егалитарни общества. Те са съхранявали прастарата полинезийска традиция да имат вождове, но тези вождове не са носели почти никакви отличителни знаци, живеели са в най-обикновени колиби и са се грижели сами за прехраната си като всички останали. Обществените различия и властта на вождовете са нараствали на най-гъсто населените острови с по-мащабни политически единици, характерни за Тонга и Таити.
По-сложната обществена структура е достигнала своя връх отново на Хавайския архипелаг, където потомствените вождове са били разделени на осем йерархично устроени клана. Членовете им не са се женели за по-обикновените си съплеменници, а само помежду си, понякога дори и за най-близки родственици. Представителите на простолюдието пък е трябвало да се просват по очи пред по-високопоставените главатари. Затова пък всички членове на тези аристократични фамилии плюс администраторите и някои занаятчии са били освободени от пряка ангажираност в производството на храни.
Същите тенденции се наблюдават и при политическата организация. На Чатъм и атолите вождовете са разполагали с оскъдни властови ресурси, решенията са били взимани след общи дебати, а собствеността на земята е била по-скоро на цялата общност, отколкото на самите вождове. По-големите и по-гъсто населени политически единици са съсредоточавали и по-голяма власт в ръцете на вождовете. Политическото устройство е било най-сложно на Тонга и Хавайските острови, където могъществото на местните потомствени главатари се е доближавало до това на кралете и царете от други части на света, а земята е била контролирана от самите главатари, а не от по-обикновените им съплеменници. С помощта на назначените от тях администратори вождовете са реквизирали храни от простолюдието и са го заставяли да работи на по-големите строителни обекти, чиято форма е варирала на отделните архипелази: напоителни системи и рибарници на Хаваите, обредни средища на Маркизите, главатарски гробници на Тонга и храмове на Хаваите, Таити и Великденския остров.
При идването на европейците през XVIII в. владенията на тонганските вождове вече са се били превърнали в една „интерархипелажна“ империя. Тъй като островите в самия архипелаг са близко разположени, а между тях има и няколко по-големи с нефрагментиран терен, всеки остров е бил обединен първо под властта на най-силния местен вожд. На един по-късен етап наследствените вождове на най-големия тонгански остров (Тонгатапу) са успели да обединят под властта си целия архипелаг, а впоследствие са подчинили и всички останали острови в околовръст от 500 мили. Осъществявали са редовни търговски контакти с по-далечните Фиджи и Самоа, като на първия са създали и свои колонии и с течение на времето са започнали да опустошават и завладяват и останалите му части. Самата експанзия, както и администрирането на тази разширяваща се протоимперия, е ставало с помощта на гигантски канута, всяко от които е можело да побере до 150 мъже.