С други думи, Полинезия ни предлага една малка извадка, но не и целия спектър на обществените различия по света. Това не бива да ни изненадва, тъй като Полинезия представлява и една съвсем малка част от географските различия по света. Освен това тя е колонизирана доста късно — дори най-старото полинезийско общество не може да се похвали с повече от 3200 години история, което ярко контрастира с онези поне тринайсет хилядолетия на континентите (включително и най-късно усвоените — американските). Ако са разполагали с още някое и друго хилядолетие, Тонга и Хаваите може би са щели да достигнат нивото на същински империи, оспорващи си контрола над Тихия океан, със самостоятелно възникнали писмени системи (които са щели да улеснят администрирането на владенията им), а новозеландските маори най-вероятно са щели да включат медта и желязото в своя репертоар от нефрит и някои други материали.
Накъсо, Полинезия ни предлага нагледен пример за екологично обусловени и непрестанно увеличаващи се различия между отделните човешки общества. Но по този начин научаваме само онова, което е можело да се случи там, защото то се е случило именно в Полинезия. Дали обаче се е случило и на континентите? И ако е така, какви са били екологичните различия, обусловили и другите различия на континентите и в какво са се изразили техните последствия?
Глава III
Сблъсъкът в Кахамарка
Най-мащабната миграция и смяна на популациите от по-ново време — това е колонизацията на Новия свят от европейците и последвалото му завладяване, при което много групи коренни американци (т.нар. индианци) са намалели на брой или напълно са изчезнали от лицето на земята. Както вече обясних в Глава I, Новият свят е бил колонизиран за първи път преди около тринайсет хилядолетия, като заселниците са се прехвърлили през Беринговия проток от Сибир в Аляска. В хода на този процес и на двата континента са се появили комплексни земеделски общества, които са се развивали в пълна изолация, от аналогичните структури на Стария свят. След тази първоначална колонизация от Азия единствените добре документирани контакти между Новия свят и Азия са между ловците-събирачи, обитавали двата срещуположни бряга на Беринговия проток плюс едно (засега попадащо в сферата на предположенията) по-далечно плаване в Тихия океан, с което южноамериканските батати са били пренесени в Полинезия.
Колкото до контактите с Европа, те са се изчерпвали с рейдове на норвежки мореплаватели, малки групи от които са достигали и бреговете на Гренландия в периода между 986 и 1500 г. сл.Хр. Само че тези викинги не са оказали никакво по-съществено влияние върху местните общества. По обясними причини истинският сблъсък между Стария и Новия свят настъпва едва след 1492 г., когато Христофор Колумб „открива“ гъсто заселените Антилски острови в Карибско море.
Най-драматичният момент в по-нататъшните европейско-индиански отношения е първата среща между императора-инка Атауалпа и испанския конкистадор Франсиско Писаро, станала в планинския град Кахамарка (в днешно Перу) на 16 ноември 1532 г. Атауалпа е бил абсолютен монарх на най-голямата и най-развита държава в Новия свят, докато Писаро е представлявал императора на Свещената римска империя Карл V (известен и като Карлос I Испански), който пък е бил най-могъщият владетел в тогавашна Европа. Начело на един набързо сформиран отряд от 168 испански войници Писаро се е озовал на напълно непознат терен, без да знае нищо за местните жители и на практика без никакви контакти с намиращите се най-близо свои сънародници (на 1000 мили оттам, в Панама), поради което не е можел да разчита и на своевременни подкрепления. Атауалпа обаче е бил в центъра на собствената си империя, обхващаща милиони поданици, и е разполагал с 80-хилядна армия, с която наскоро извоювал съкрушителна победа в един локален конфликт. Какво обаче се случва? Напук на всяка логика Писаро пленява Атауалпа броени минути след като двамата лидери се виждат за първи път. И го държи пленник в продължение на девет месеца, за да измъкне и най-големия откуп в човешката история. А когато откупът най-сетне пристига — т.е. уговореното количество злато, достатъчно да напълни стая, дълга 22, широка 17 и висока 8 стъпки — Писаро се отмята от думата си и екзекутира Атауалпа.