— Аз съм Божи служител и уча християните на Божиите дела, затуй съм дошъл да поуча и теб. А това, на което уча, е изречено от самия Господ Бог и е събрано в ето тази книга. Затова, в името на Бога и цялото християнство аз те призовавам да станеш техен приятел, защото такава е волята Божия, а и ще е за твое добро.
Атауалпа поиска да види що за книга е тази и монахът му я подаде, както си беше затворена. Добрият отец реши, че Атауалпа няма да знае как да я отвори, затова се пресегна да му помогне, а Атауалпа много се ядоса, перна го през ръката и не му позволи да отвори книгата. Разгърна я сам, без да прояви никакво учудване от буквите или хартията, а после взе, че я запокити на пет-шест крачки, а лицето му пламна като божур. Свещеникът се върна при Писаро и се провикна до възбог:
— На оръжие, братя християни, на оръжие! Излезте срещу тези нечестиви псета, които отхвърлят Божиите дела. Този мерзък тиранин току-що захвърли книгата с Божия закон в прахта! Слепи ли сте, та търпите това? Защо се държите учтиво и угоднически с това недостойно псе? От какво се плашите — че полята наоколо са пълни с индианци ли? Призовавам ви да излезете срещу него!
Тогава губернаторът даде уговорения знак на Кандия и хората му откриха огън с фалконета и аркебузите. В същия миг екнаха бойни тръби, а покритите с брони испанци изскочиха на коне и пеша от укритията си и се втурнаха към тълпата невъоръжени езичници на площада, надавайки бойния вик „Сантяго“. Бяхме окачили и хлопки на конете, че да всеят още по-голям ужас сред индианците. Гърмежите на огнестрелните оръжия, звукът на тръбите и грохотът на хлопките наистина ги хвърлиха в паника. Така се сащисаха, че започнаха да се блъскат, да се катерят едни връз други и така се изпотъпкаха до смърт в настъпилата суматоха. Тъй като не носеха оръжия, те не представляваха опасност за никой от атакуващите ги испанци. И конниците ги прегазваха, пробождаха и избиваха, а ако някой побегнеше, тутакси се впусваха по петите му. С останалите се зае пехотата и почти всички паднаха под нашите мечове.
Самият губернатор извади рапирата и кинжала си и следван от адютантите си, се втурна в най-голямата гмеж. Проявявайки небивала храброст, той се добра до носилката на Атауалпа, хвана го за рамото и с вика „Сантяго“ се опита да го смъкне от носилката, ала не успя, тъй като индианците я държаха високо над земята. Носачите непрекъснато се редуваха и щом избиехме едни, други заемаха местата им, така че ни отне доста време да се справим с тях. Накрая седем-осем кавалеристи пришпориха конете си, втурнаха се вкупом към носилката и с общи усилия я събориха на едната й страна.
Така Атауалпа най-сетне бе пленен и губернаторът го отведе в своята квартира. Носачите и ескортът не се разбягаха, а продължиха да го следват, затова и погинаха до един.
Останалите, паникьосани от гърмежите и конете, каквито не бяха виждали досега, се опитаха да избягат, като пробиха кирпичения зид и хукнаха през околната равнина. Нашата конница ги подгони с викове: „Преследвайте само ония с по-хубавите дрехи! Никой от тях не бива да избяга! Пробождайте ги с пиките!“ Цялата войска, която Атауалпа бе повел със себе си, бе само на една миля от Кахамарка и готова за бой, но не предприе нищо и през цялото време никой индианец не дръзна да вдигне оръжие срещу испанец. А когато воините в равнината видяха, че съплеменниците им тичат с ужасени писъци, също се уплашиха и побягнаха. Гледката бе потресаваща, защото цялата долина, дълга петнайсет-двайсет мили, се изпълни с хора и заприлича на разбунен мравуняк. Вече се смрачаваше, а нашата кавалерия продължаваше да преследва с пиките си бягащите индианци, докато не прозвуча и тръбата, която призова всички ни да се върнем в лагера.
Ако не беше паднал мракът, сигурно много малко от ония 40 000 души щяха да отърват кожите. Поне шест-седем хиляди паднаха мъртви, а чет нямаха ония, на които бяха отсечени ръцете или получиха други тежки рани. Самият Атауалпа после пресметна, че в тази битка сме избили седем хиляди от неговите хора. Мъжът на една от носилките, който също падна мъртъв, бе нещо като негов министър и господар на Чинча, към когото той бе много привързан. Тези, които носеха паланкина му, бяха все велможи и съветници. И всички загинаха, както и онези, гдето носеха другите носилки и хамаци. Господарят на Кахамарка също загина, а и много други като него, но нямаше как да ги преброим. Достатъчно е да кажа, че свитата на Атауалпа се състоеше все от висши сановници. Беше изумително, че един толкова могъщ владетел е паднал толкова бързо в плен, макар и следван от могъща армия. И това едва ли щяхме да постигнем само със свои сили, тъй като бяхме съвсем малко на брой. Всичко стана по Божия благодат, която е наистина безмерна.