Тези победи едва ли могат да се обяснят само с помощта, която са оказали на испанците някои местни народи, или психологическото предимство, което завоевателите са получили в лицето на огнестрелните оръжия и конете, а още по-малко пък с често изтъквания от някои факт, че инките били помислили Писаро за своя завърнал се на земята бог Виракоча. Вярно е, че още след първите си успехи и Писаро, и Кортес си спечелват съюзници сред местните жители. Но повечето от тях едва ли са щели да се съюзят с испанците, ако вече не са се били убедили — както се казва, на свой гръб — в това, че съпротивата им е безсмислена и е по-добре да се присламчат към най-вероятния победител. Невижданите дотогава коне, както и стоманените и огнестрелни оръжия несъмнено са взели ума на инките в Кахамарка, но в следващите битки те вече не са били чак такава новост за индианските воини. След първоначалното си стъписване, в рамките на пет-шест години инките се вдигат на две отчаяни, масови и добре организирани въстания срещу испанците, но усилията им отново остават безрезултатни поради съкрушителното военно превъзходство на испанците.
През XVIII в. пушката вече успява да измести меча като основно оръжие на европейските нашественици — не само срещу индианците, но и срещу други коренни жители. Например през 1808 г. един британски моряк, някой си Джон Савидж, пристигнал на Фиджи, екипиран с мускети, с които си е служел… убийствено добре. И този човек с много подходящо име (Савидж = Дивак) успял еднолично да промени съотношението на силите в целия архипелаг. Сред многобройните му „подвизи“ е и този: Савидж доплавал с кануто си до някакво селце, наречено Касаво, заел позиция на по-малко от един пушечен изстрел от колибите, защитени единствено с ограда от колове, и започнал да отстрелва нищо неподозиращите жители на селото. Жертвите били толкова много, че оцелелите трупали телата им на купове, за да се скрият зад тях, а близкият поток почервенял от кръв. Уви, можем да посочим още безброй такива примери за ефекта на огнестрелните оръжия върху хора, лишени по една или друга причина от тях…
Само че при испанската победа над инките огнестрелните оръжия са играли второстепенна роля. Пушките по онова време (т.нар. аркебузи) са създавали доста проблеми с тежестта и стрелковите си възможности, а и Писаро е разполагал само с десетина от тях. Те действително са оказвали осезателен психологически ефект — поне в случаите, когато са успявали да произведат изстрел. Много по-важна роля са изиграли стоманените мечове, пики и кинжали, които са били достатъчно остри, за да пробождат безотказно тънките ризници на индианците. Сопите, които последните са размахвали, може и да са наранявали и насинявали испанците или конете им, но много рядко са ги убивали. Стоманените брони, плетени ризници и най-вече шлемове обикновено са предлагали ефикасна защита от тези сопи, докато подплатените „доспехи“ на индианците със сигурност не са можели да ги защитят от стоманените остриета.
Огромното преимущество, което са давали конете на испанците, проличава особено ярко в разказите на очевидците. Кавалеристите са можели с лекота да надбягат индианските разузнавачи, преди последните да предупредят основните части след тях, а и винаги са можели да връхлетят и посекат своите пеши противници, независимо от техния брой. Шокът от вида на препускащия кон, неговата маневреност, силата на устрема му, а и височината му, която също е давала огромни преимущества на ездача, са били достатъчни, за да оставят пешите индианци почти напълно безпомощни на открито пространство. И този ефект не се е дължал само на ужаса, който са изпитвали противниците им, виждащи за първи път коне. По време на голямото въстание от 1536 г. инките вече са знаели как да се противопоставят най-добре на кавалеристите, като са ги причаквали в тесни проходи и са ги избивали в суматохата. Но подобно на всички пеши воини, инките никога не са можели да отблъснат кавалерийска атака на открито поле. Когато Кисо Юпанки, най-способният пълководец на инкския император Манко, наследника на Атауалпа, обсадил испанците в Лима през същата година и се опитал да щурмува града, само два кавалерийски ескадрона били достатъчни, за да разпръснат далеч по-многобройните индиански части в равнината, да убият още при първата схватка Кисо и неговия щаб и да обърнат в отстъпление цялата му армия. Друга подобна атака, този път осъществена от 26 конници, разпръснала войската на самия Манко, когато той обсадил Куско.