Той се наведе и опипа пръстта, за да се увери, че е истинска. После хвърли няколко камъчета във водата, а едно от тях подскочи три пъти преди да потъне. Обгърна го приятна прохлада.
— Те идват, Джордж.
Човекът инстинктивно подскочи и стисна силно парализатора. Огледа се внимателно на всички посоки. Не видя абсолютно нищо. Ромонът на реката и далечните писъци на птиците бяха единствените звуци, до които можеше да се домогне закърнелия му слух.
— Къде? — предпазливо попита той.
Джордж си мислеше за сателита в орбита, от който бордовият компютър препращаше сигнали до Боб. Дали не се беше повредил?
— В момента са точно зад теб. Наблюдават те. — каза спокойно Боб. — Не бързай да се обръщаш.
Джордж се обърна. Плавно. Отначало не ги видя, но раздвижването в храстите му помогна да се ориентира. Приличаше на човек. Но какъв човек, помисли си той като изпусна дъха си със слаба въздишка. Към първият туземец се присъединиха и други.
Бяха дребни създания, толкова близки до човека, че изглеждаха почти хубави. Всъщност те са доста красиви, призна пред себе си Джордж. Имаха овални, интелигентни черти и дълга, черна като абанос, пристегната в основата на тила коса. Тези, които Джордж набеди за мъже бяха по-високи с около педя и носеха бляскави украшения по телата си. Мъжът отпред имаше украшение и на лявата си ръка. Това трябва да е вождът, помисли си Джордж и си придаде най-благата усмивка на която беше способен. Резулататът беше моментален — дузина мъже насочиха към него копията си. Сигурно им приличам на Иванушка от приказката за златната ябълка, помисли си той с огорчение.
— Внимателно, Джордж! — каза най-сетне Боб. — Плашиш ги.
Вождът каза нещо. Другите мъже се размърдаха и заобиколиха Джордж. Той се почувства невероятно глупаво — като котарак, с който мишките мислят да си направят барбекю.
— Кажи нещо без да правиш резки движения. — каза Боб. — Опитвам се да съставя невро-лингвистичен модел.
— Ъъъ, здравейте! — усмихна се тъпо Джордж. Все едно разговарям с фритюрника, помисли си. — Искате ли маруля? Мога да ви услужа с… две?
Вождът изграчи нещо. Другите не помръднаха.
— Не ти подхожда да ревеш така младежо. — каза Джордж с блага усмивка. — Хубава долинка си имате. — той описа голям кръг с ръце.
Вождът се изхили и също описа кръг.
— Готово. — каза Боб. — Лингвистичната характеристика съвпада с тази на народите от мъглявината Ръждясъл конник. Той току що каза, че си кръгъл идиот. Обичаен поздрав.
— Кажи им, че идвам с мир. Имаш контрол върху речевата зона.
Думите започнаха да подскачат в устата на Джордж, като подивели жаби в изгорял снегорин, а езика си той усещаше като червей, който някой усилено се опитвеше да превърне в ластик. После дойде прояснението и освети трънливия път, по който стъпваше Джордж. Накрая се оказа, че това все пак е трънлива пътечка, тъй като повечето от техните думи бяха непознати и за Боб. И макар че Боб се учеше доста бързо, Джордж едва не увисна на едно дърво с изцъклен поглед и обелен език. По погрешка бе казал, че жената на вожда е красива като пъпчива, вместо като пълна луна.
— Доста са се стегнали. — каза накрая Боб. — Страхуват се от нещо наречено Нимбус, техният бог предполагам. Казват, че бил жив и ги навестявал отвреме на време. Всичко тук му принадлежи.
— Ха, малък Рокфелер! — засмя се Джордж.
Вождът отново заграчи и размаха ръце.
— Съществува легенда — започна Боб — в която някакъв пришелец от космоса, наречен Амбър решил да се изправи срещу Нимбус.
— Дано не му се е разсърдил много.
— Той казва, че Нимбус му е взел душата, след това е превърнал цялата земя в пустиня. Оставил е само няколко долини като тази. — Боб млъкна. После пак заговори. — Молят те да си тръгнеш веднага.
— А? — сепна се Джордж. — Хубава история. Наистина.
— Джордж, тези хора умират от страх. — каза Боб.
— Кажи им, че идвам с мир и не искам нищо от тях.
— Джордж, те не се страхуват от теб. Хм. Те мислят, че Нимбус ще изпепели селището им и… и ще вземе душата ти.
Вождът плесна с ръце. Едно момиче излезе напред и застана до него.
— Искат да я вземеш със себе си. Жертвоприношение към Нимбус.
— А, ако откажа?
— Ще я убият. Те вярват, че и ти ще умреш. Казват, че Нимбус скоро ще те открие и се надяват тя да го убеди да не унищожава селището им.
— Добре, кажи им че ще я взема със себе си, ако приемат този дар.
Джордж откачи часовника от ръката си и го подаде към вожда.
Вождът енергично запротестира. Едно момче вдясно от него му подаде някаква черна кутия поръбена със златен кант. Вождът я отвори.
Джордж се опули.