— Засега имам само един въпрос.
— Казвай.
— Чувала ли си някога да са извлекли ДНК от отпечатък на пръст или длан?
— Чувала съм да се говори за това на конференциите по криминология, но какво имаш предвид — дали законът го разрешава ли?
— Не, по-скоро дали можеш да вземеш ДНК от отпечатъци.
— Пръстовите отпечатъци се получават от мазнината по пръстите ти. Това си е телесна течност.
— Отпечатъците на длан също ли?
— Разбира се. А ако имаш човек с потни длани, шансът нараства.
— Потни, като преди да извърши престъпление от рода на изнасилване и убийство?
— Ето че схващаш.
— Как ще ти хареса да си първият човек в лосанджелиската полиция, който ще го опита?
— Една смяна на темпото ще ми дойде добре. Какво имаш?
— Още не съм сигурна, че изобщо имам нещо. Но един от моите хора разглежда случай от 94-та — проникване в жилище, изнасилване и убийство — и са свалили половин отпечатък от длан от перваза на прозореца, през който подозират, че се е вмъкнал извършителят.
— Как са го взели?
— Поръсване със сив прах и снемане с лепенка върху бял картон.
— Мамка му, това не улеснява нещата. Прахът ще е попил мазнината, а лепенката, която са използвали, няма да подобри положението. Но мога да хвърля едно око.
— Утре рано сутринта отивам да го взема.
— Ако е още там, имаш предвид.
— Би трябвало. Случаят е отворен. Няма заповед за унищожаване на доказателствата.
Полицията издаваше заповед за унищожаване на доказателствата само когато някой случай е разкрит и се смята за приключен.
— Е, като го намериш, донеси ми го. Дори няма да ти го броя като пререждане на опашката за този месец. Просто защото е нещо ново.
— Това ми звучи като сделка, която не мога да откажа. Затварям веднага, преди да си размислила.
Двете се засмяха.
— До утре, Дарси.
Балард затвори и погледна часовника. Трябваше да отиде да си вземе храната. Взе каишката, закачи я за нашийника на Пинто и го поведе навън. „Литъл Дом“ бе на две преки. Работещите в ресторанта я познаваха добре от посещенията й на място и ежеседмичните поръчки на храна за вкъщи. Това бе любимото й заведение, откакто се беше преместила в този квартал. Храната й бе готова и я чакаше, все още гореща. Имаше даже кучешка бисквитка за Пинто.
5.
Бош излезе преди разсъмване, защото искаше да стигне, докато слънцето е още ниско в небето. Изкара колата на магистрала 210 и се насочи на изток в съвсем слабото движение, докато не стигна до 15-а и не зави на североизток, за да се влее в потока коли, отиващи към Лас Вегас. Но близо до границата с Невада зави право на север по Дет Вали Роуд към пустинята Мохаве. Пътят минаваше през безплодна земя от пясък и храсти, а в далечината се виждаше ниската солна равнина, блестяща в бяло под утринното слънце като сняг.
На Стария испански път към Текопа отби до един полицейски телефон на шерифската служба на окръг Инио и ретранслатор, захранван от слънчев панел. Нахлупи си шапка на „Доджърс“ и излезе на слънце. Беше 7 сутринта, а според джиесема му температурата бе вече 26 градуса. Бош мина покрай полицейския телефон и навлезе на десетина метра в храстите. Лесно намери мястото. Самотното мескитово дърво още си беше там, засенчило отчасти четирите колони от наредени един върху друг камъни, които образуваха нещо като скулптура, бележеща мястото, където е бил открит гробът. Три от каменните колони бяха паднали с времето, съборени от пустинните ветрове или от земетресения.
За Бош това бе още едно свещено място. Тук цяло едно семейство бе намерило края си. Баща, майка, дъщеря и син, убити и заровени сред камъните и пясъка, които никога нямаше да бъдат открити, ако една геоложка експедиция на Калифорнийския университет не бе проучвала близката солна равнина за следи от климатичните промени.
Около камъните и дънера на мескитовото дърво бяха поникнали много цветя. Всяко имаше жълта пъпка в центъра, заобиколена от бели венчелистчета. Бяха ниски и вероятно взимаха вода, както и сянка, от мескита, който Бош знаеше, че може да пусне корени на двайсет и пет метра дълбочина през камъните, пясъка и солта, за да я намери. Тези растения бяха приспособени да виреят при най-сурови условия.
Бош не възнамеряваше да стои дълго тук. Но знаеше, че това трябва да е началната точка на делото, с което се заемаше. Преди да навлезе още веднъж в бездната, трябваше да намери своята опора в този случай. Емоционалната му сърцевина. И знаеше без никакво съмнение, че в момента стои до нея. Медиите и всички други го наричаха „случая Галахър“. Но не и Бош. Той не можеше да го омаловажава по този начин. За него това бе случаят на семейство Галахър. Цяло семейство бе избито. Отмъкнато от дома си посред нощ. Намерено тук по някаква случайност година по-късно.