Затвори и въздъхна обезсърчено. Но скоро ядът й към Бош се смени със загриженост. Той беше стар и не в най-добро здраве. Освен видимите контузии, катастрофата в неделя като че ли го бе лишила от още нещо.
Отвори указателя на телефона си и се обади на дъщерята на Бош. Той бе споменал, че Мади работи вечерна смяна, затова тя реши, че не би трябвало нито да спи, нито да е на работа.
Мади Бош отговори веднага.
— Мади, Рене Балард съм.
— Здрасти, какво става?
— Хм, говорила ли си напоследък с баща си? Трябваше да работим върху нещо, а не мога да се свържа с него.
— Ами, видях го във вторник, когато обядвахме заедно, а после го закарах да си вземе кола под наем. Но оттогава не сме говорили. Какво…
— Сигурна съм, че всичко е наред, но наистина трябва да говоря с него. Можеш ли да направиш нещо за мен? Той веднъж ми каза, че си дала разрешение той да проследява телефона ти, както и ти неговия. Това още ли важи?
— Да. Значи искаш да проверя къде е?
— Това ще ми помогне, ако нямаш нищо против. Наистина имам нужда от него за един случай, по който работя.
— Изчакай малко.
Балард зачака, докато Мади използваше телефона си да провери местоположението на баща си чрез проследяване на джиесема му.
— Хм… така, показва ми, че е на полицейския паркинг на Западното бюро. Не, чакай, това е старо. Телефонът му сигурно е изключен или му е паднала батерията. Това е от неделя вечерта и е последното местоположение, което имам.
Балард събра две и две. Полицейският паркинг трябваше да е мястото, където бяха закарали колата на Бош след катастрофата с Ролс в неделя.
— В колата му е — каза тя. — Той говореше с мен, когато Ролс го блъсна, и телефонът е излетял от ръката му. Сигурно още е в колата и батерията му се е изтощила някъде в неделя през нощта.
— Е, тогава къде е? — попита Мади и в гласа й зазвуча притеснение.
Умът на Балард вече се колебаеше на границата между тревогата и паниката.
— Не знам — отвърна тя. — Той има ли още домашен телефон?
— Да — каза Мади. — Чакай да му се обадя, а после или той, или аз ще ти звъннем.
Балард зачака, седнала в колата. Знаеше, че следващият й ход ще зависи от това кой ще й се обади.
Обаждането дойде след минута и беше от Мади.
— Не отговаря. Оставих му съобщение, но започвам да се тревожа.
— Кога започва смяната ти днес?
— Всъщност днес почивам.
— Имаш ли ключ за къщата на Хари? Мисля, че трябва да проверим.
— Имам. Кога?
— Аз съм в Долината. Мога да стигна дотам за половин час максимум.
— Добре, и на мен ми трябва горе-долу толкова. Ще се видим там.
— Добре. Ако стигнеш първа, може би трябва да ме изчакаш, преди да влезеш.
— Ще видим.
— Е, тръгвам.
Затвориха и Балард запали колата. Гумите й изсвириха по асфалта, когато потегли. Искаше да стигне до къщата на Бош преди дъщеря му.
48.
Бош седеше на леглото, вдигнал болния си крак. Беше сложил торбичка с лед на коляното си и тя, изглежда, го облекчаваше повече от втората доза „Адвил“. Намираше се в стаята си в „Къщата на кея“ и разглеждаше туристическата карта на Стария град, която бе получил от служителя на рецепцията при нанасянето си. На нея бяха ясно отбелязани местата за наблюдение на залеза и кейовете, където приставаха круизните кораби. Смяташе да ги провери при търсенето на Финбар Макшейн, макар че това бе все едно да търсиш игла в купа сено.
Стаята му имаше малък балкон с изглед към тюркоазните води. Очите му все се отклоняваха натам, защото бе свикнал със студените и мрачни сиво-черни води на Тихия океан. Видя един голям катамаран да минава бавно и сякаш всеки сантиметър от палубата му бе покрит с пътници. Отстрани на корпуса бе изписан телефонен номер за резервиране на място за разходка по залез.
Преди да влезе в стаята си Бош бе използвал картата на комплекса, получена също на рецепцията, за да намери „Картографът“ и да разбере, че не отваря преди пет. Смяташе в този час да е там, с надеждата да поговори с бармана, преди да се е събрала навалица.
Имаше да чака още един час и той реши да използва това време, за да се разходи през Стария град, като показва на хората листовката с многото възможни лица на Финбар Макшейн. Стана и остави торбичката с лед в мивката в банята. Ледът и болкоуспокояващото бяха успели с общи сили да накарат коляното му да се почувства използваемо — поне донякъде.