Излезе от стаята и от хотела и тръгна нагоре по улица „Дювал“, като се отби в „Мърлявия Джо“ и други барове и питаше барманите дали познават мъжа на снимките.
Не получи положителни отговори. Но пък остана с впечатлението, че повечето бармани и сервитьорки, на които показваше листовката, сами бяха избягали от нещо, преди да попаднат в Кий Уест. Лош живот, лоша връзка, лошо престъпление — нямаше значение какво, но то ги правеше неохотни да посочат един свой събрат, поел по пътя на бягството. Бош не спомена на никой от тези, с които разговаряше, че мъжът на листовката е единственият заподозрян за убийството на цяло семейство. Не искаше да разбива романтичната им представа за бягство от миналото.
Върна се в „Къщата на кея“ в пет и отиде право в „Картографът“, който бе забутан в един коридор на първия етаж в главното крило на хотела. Когато стигна там, някакъв човек със сива коса, хваната на конска опашка, тъкмо отключваше вратата.
Той влезе и Бош го последва. Барът бе малък, горе-долу с размерите на хотелска стая, защото явно някога бе представлявал точно това. Отляво имаше тезгях с шест стола, а отдясно — няколко малки масички и места за сядане. Бош си помисли, че капацитетът на заведението ще бъде надхвърлен само от двайсет посетители.
Настани се на първия стол и зачака мъжа с конската опашка да мине зад бара, който бе целият от тъмно дърво, с лампи под трите редици бутилки с алкохол, които създаваха кехлибарено сияние. На стената бяха забодени много снимки, почти всичките пожълтели от времето. Нямаше прозорци с изглед към водата. Тук бе място за съзерцание на алкохола, а не на залязващото слънце.
— Това май боли — каза барманът, като посочи ухото на Бош.
— Не чак толкова — отвърна Бош.
— Рибарска кука ли? — поинтересува се барманът.
— Де да беше.
— Значи куршум.
— Откъде знаеш?
— Рибарските куки ги познавам от Кий Уест. Куршумите от Виетнам.
— Ясно. С кои беше там?
— Морски пехотинци едно-девет.
— Ходещите мъртъвци.
Бош знаеше за „ходещите мъртъвци“. Първи батальон на девети морскопехотен полк бе дал повече жертви от всяко друго подразделение през войната и оттам бе дошло името, с което станаха известни.
— Ами ти? — попита барманът.
— Армията — каза Бош. — Първи пехотен, инженерният батальон.
— Тунелите.
— Да.
Барманът кимна. Знаеше за тунелите. После попита:
— В хотела ли си?
— Двеста и втора стая — отвърна Бош.
— Не ми приличаш на турист.
— Предполагам, трябва да си взема шорти и сандали, а може би и хавайска риза.
— Това ще помогне.
— Ти ли си Томи?
Барманът спря шетането си зад бара в подготовка за предстоящата вечер, погледна го и попита:
— Познавам ли те?
— Не, за първи път съм в Кий Уест — каза Бош. — В полицейския участък ми казаха, че ти си човекът, с когото трябва да говоря.
— За какво?
— За баровете в Кий Уест. Опитвам се да намеря бар, който е затворил преди шест, може би седем години.
— Как му е името?
— Точно там е проблемът. Нямам име.
— Изглежда ми малко мъгляво. Ченге ли си?
— Бях. Сега просто се опитвам да намеря един човек, който е дошъл тук от Ел Ей, инвестирал е в бар, а после е загубил всичко. Между другото, казвам се Хари.
И протегна ръка през барплота. Томи избърса своята с една кърпа и я стисна.
— Откога си тук, Томи? — попита Бош.
— Нека се изразя така: по-дълго от всеки друг — отвърна Томи. — Този човек, когото търсиш — сигурно си има име?
— Има, но не мисля, че го използва тук. Финбар Макшейн. Ирландец е.
Бош се вгледа в очите му, за да види дали в тях ще проблесне искрица на разпознаване. Имаше.
— „Ирландският галеон“ — каза Томи.
— Какво? — попита Бош.
— Това е барът. Двама ирландци го отвориха някъде преди осем години. По-точно единият го отвори, а после дойде другият и станаха съдружници. Сякаш ни е притрябвала още една ирландска кръчма в Кий Уест. Направиха го отвън да прилича на испански галеон, чат ли си? Барът изкара година-две и пусна кепенците. Онези загубиха всичко и оставиха цял куп кредитори, които така и не си получиха парите.
Бош знаеше, че в държавните и местните агенции за контрол на алкохолните лицензи ще има данни за собствениците, а може би и обявяване на фалит. Това, че беше научил името на бара, беше добра следа.
— Ти познаваше ли ги — съдружниците?
— Не, бяха външни хора, не от местните — отвърна Томи.
— А имената им знаеш ли?