— Не, не съм сигурен дали изобщо някога съм ги знаел.
— А кой ще ги знае?
— Добър въпрос. Чакай да помисля. Ще пиеш ли или само ще разпитваш?
— Бърбън.
— Имам „Миктърс“, „Полковник Тейлър“ и малко останал „Блантънс“.
— „Блантънс“, чист.
— Това е добре, защото още чакам да ми докарат леда.
Томи лъсна с кърпата една чаша, после наля в нея щедра доза „Блантънс“ и я сложи пред Бош. Изглеждаше, че в кръглата бутилка е останало още колкото за един шот.
— Сланча3.
— Наздраве — отвърна Бош.
В бара влезе мъж, понесъл голяма кофа от неръждаема стомана, пълна с лед. Подаде я над тезгяха, Томи я взе и я изсипа в един контейнер. Върна кофата на мъжа.
— Благодаря, Рико.
После погледна Бош и посочи леда.
— Така ми е добре — отвърна Бош.
Томи вдигна пръст, сякаш искаше пауза, докато обмисли някаква нова идея.
— Мисля, че познавам някого — каза след малко. — Ще ми се отблагодариш за това, нали?
— Да — потвърди Бош.
Видя как Томи извади изпод тезгяха жичен телефон, набра някакъв номер и зачака. После чу неговата страна от един кратък разговор.
— Хей, помниш ли „Ирландският галеон“? Какво стана с онези двамата?
На Бош му се искаше да хване телефона и да започне да разпитва, но знаеше, че това вероятно е бърз начин да сложи край на разговора с Томи и на сътрудничеството с него.
— А, да, вярно, струва ми се, че бях чул нещо такова — каза Томи. — Как се казваха те?
Бош кимна. Оказваше се, че не е нужно да учи бармана.
— А къде се дяна Дейви? — попита Томи.
Разговорът свърши след няколко секунди и Томи погледна Бош, но без да му казва какво е чул току-що. Бош схвана намека и бръкна в джоба си. Беше теглил четиристотин долара от един банкомат на летището преди полета вчера. Парите бяха излезли на петдесетачки и двайсетачки. Сега той отдели четири петдесетачки и ги сложи на бара.
— Първоначалният собственик бил Дан Касиди — каза Томи. — Но той напуснал острова, след като затворили бара.
— Къде е отишъл? — попита Бош.
— Моят човек не знае. А приятелят му от Ирландия, когото взел за съдружник, бил Дейви Бърн, но всички смятали, че името е фалшиво.
— Защо?
— Очевидно е, че е псевдоним. „Дейви Бърн“ е името на една кръчма в „Одисей“, романа на Джойс за Дъблин. Смята се, че там наистина има такова заведение, което все още работи след цели сто години. Затова тукашните хора решили, че той е човек на ИРА или нещо подобно, който е дошъл тук и си е сменил името, защото по онова време било прекалено опасно да използва своето.
Бош не отбеляза, че проблемите с ИРА са били главно в Северна Ирландия, а не в Дъблин. Вместо това попита:
— Твоят човек каза ли дали го е виждал някога? Дали би могъл да го разпознае на снимка?
— Не каза, но се съмнявам, че го е виждал — отвърна Томи. — Той е дистрибутор на „Бъд“ за целия окръг Монро. Затова знае какво става във всеки бар в Кий, но той самият не е карал камион за доставки от години. Каза обаче, че тези двамата го набутали с два бона за бира, когато затворили.
— Имаш ли джиесем?
— Разбира се.
— Можеш ли все пак да снимаш това и да го пратиш на приятеля си? Човек никога не знае.
Бош разгъна листовката върху бара. Томи се вгледа задълго в нея. После я плъзна по плота, докато не се озова под една от висящите лампи, извади телефон от джоба си и я снима. След като го направи, върна листовката на Бош и каза:
— Полицейско управление Лос Анджелис. Мислех, че вече не си ченге.
— Не съм — отвърна Бош. — Това е старо. От случай, който водих, когато още носех значката.
— Значи той е онзи, който се е измъкнал, или нещо такова? Белият кит, „Именувайте ме Ишмиъл“ и така нататък?
— „Моби Дик“, нали?
— Да. Първият ред от книгата.
Бош кимна. Никога не бе чел книгата, но знаеше кой я е написал и че Моби Дик е белият кит. От споменаването на Джойс и Мелвил оставаше с впечатлението, че разговаря с може би най-начетения барман в Кий Уест. Томи, изглежда, разбра какво си мисли и каза:
— Когато нямам много работа, чета. Е, какво е направил? Твоят бял кит.
— Убил е четиричленно семейство — отвърна Бош.
— Мамка му.
— С пистолет за пирони. Момиченцето е било на девет, а момченцето на тринайсет. После ги заровил в дупка в пустинята.
— Леле, божке.
Томи сложи ръка върху петдесетачките и ги плъзна обратно през тезгяха към Бош.
— Не мога да ти взема парите. Не и за такова нещо.
— Ти ми помогна.
— Сигурен съм, че никой не ти плаща да го търсиш тоя.