Бош кимна. Разбираше. После зададе най-важния въпрос.
— Твоят приятел, дистрибуторът на бира, каза ли дали Дейви Бърн още е на острова?
— Каза, че за последно чул, че Дейви работи на стария пристан за лодки под наем. Но това било преди няколко години.
— Къде е старият пристан за лодки под наем?
— Точно под моста на Палм Авеню. Имаш ли кола?
— Да.
Томи посочи към дъното на бара.
— Най-лесният път е да хванеш по Фронт Стрийт от Стария град и да излезеш на „Итън“. После „Итън“ става Палм Авеню. Минаваш по моста и там е пристанището. Не можеш да го пропуснеш.
— За колко лодки говорим? — попита Бош.
— Много са. Моят приятел не знае на коя работи този човек.
— Добре.
— На твое място бих тръгнал веднага. Тази част от града ще започне да се пълни за залеза. Ще станат такива задръствания, че не можеш да се измъкнеш оттук.
Бош вдигна чашата си и отпи първата и последна глътка от нея. Бърбънът сладнеше на езика му, но разпалваше истински огън в гърлото му. Осъзна, че вероятно бе трябвало да си поръча нещо, което влиза по-гладко — например порто или каберне.
— Благодаря за помощта, Томи — каза той. — Семпер фи.4
— Семпер фи — отвърна Томи, явно приемайки поздрава на морските пехотинци от човек, който не е такъв. — Онези тунели, човече… адски шибано място.
Бош кимна и каза:
— Адски шибан свят.
— Много гняв има на света — каза Томи. — Хората правят неща, каквито изобщо не очакваш.
Бош взе две от петдесетачките от плота и ги прибра в джоба си. Плъзна другите две обратно към Томи и каза:
— Допий „Блантънса“ вместо мен.
— С удоволствие — отвърна Томи.
На излизане Бош задържа вратата отворена за една двойка по шорти, сандали и хавайски ризи, която влизаше в бара.
49.
Балард стоеше облегната на колата си пред дома на Бош и си мислеше за последния им разговор. Бош бе казал, че ще отиде да разпита още веднъж Шийла Уолш за случая Галахър. Беше се надявал тя да разкрие каквото знаеше за Финбар Макшейн срещу защита за сина си. Балард реши, че ако не намери Бош до края на деня, ще потърси адреса на Шийла Уолш и също ще я посети.
Колата на Мади Бош се появи иззад ъгъла и спря под един празен навес за паркиране. Балард я посрещна пред входната врата.
— Почуках — каза тя. — Няма отговор.
— Тогава да се надяваме, че не е тук — каза Мади.
— Защо не ме оставиш да направя една бърза обиколка, преди да влезеш?
— Аз съм голямо момиче, Рене.
— Просто исках да ти го предложа.
— Разбирам. Благодаря ти.
Мади извади от джоба си връзка ключове и отключи вратата. Без да се колебае, я бутна и влезе преди Балард.
— Татко?
Нямаше отговор. Балард пристъпи в хола и се огледа да види дали нещо изглежда не на място. Погледна грамофона на Бош и видя, че поставената на него плоча е албумът на Кинг Къртис, който той слушаше, когато бе дошла да го вземе миналата седмица. Предположи, че влизането му в отдел „Неприключени следствия“ го е обсебило дотолкова, че да няма време да слуша любимата си музика.
— Татко, тук ли си?
Нищо.
— Аз ще проверя отзад — каза Мади.
Изчезна по коридора, а Балард влезе в кухнята, за да провери мивката и кошчето за боклук за някакви признаци на живот. И двете бяха чисти и празни. Балард се върна в хола и мина в трапезарията, където на масата лежаха две спретнати купчинки документи. Заобиколи и се наведе да прочете над какво е работил последно Бош. Чуваше стъпките на Мади по дъските на пода и разбра, че тя продължава да обикаля — признак, че баща й не е отзад.
Скоро Мади се появи откъм спалното крило на къщата и каза:
— Няма го.
— Кухнята е чиста, а кошчето за боклук — празно — каза Балард. — Все едно не е искал да остави вкъщи нищо, което може да се размирише, докато пътува.
— Но къде ще ходи?
— Това е въпросът. Знаеш ли какъв му е куфарът?
— О, да. Той има само един. Стар и очукан, с колелца, които вече почти не се въртят.
— Защо не провериш дали е тук?
— Ще погледна в килера.
Мади излезе пак в коридора, а Балард прелисти една от двете купчини на масата. Бяха документи от случая на семейство Галахър.
Забеляза, че масата има чекмедже, най-вероятно за съхраняване на сребърни прибори или салфетки, ако тя се използва за хранене, вместо за работна маса. Посегна и го отвори. В него имаше предимно прибори от храна за вкъщи, както и няколко химикалки, кламери и лепящи се листчета. Имаше и няколко хапчета и плик, надписан „Мади“. Любопитна, тя взе плика и видя, че е запечатан. После вдигна едно от хапчетата. Беше кръгло и светлосиньо. На него нямаше щампована марка или друг отличителен знак, само числото 30. Тя предположи, че това означава, че хапчето е от 30 милиграма.