Чу стъпките на Мади по коридора и без да се замисля, стисна хапчето в шепа и затвори чекмеджето точно преди Мади да влезе.
— Куфарът е тук — каза Мади. — Но той има и един сак, който използва за кратки пътувания. Него го няма. Отишъл е някъде, без да ми каже.
— Това случвало ли се е преди? — попита Балард.
— Ами, аз поне не знам. Той ми се обади миналата седмица, точно преди да замине за Чикаго за една нощ. Но кой знае — може да е правил много пътувания, без да ми казва. Няма как да знам.
— Права си.
— Сега обаче взе да ми става гузно, че сме нахълтали тук и нарушаваме личния му живот. Мисля, че трябва да си вървим.
— Разбира се. Аз имам среща в центъра, на която трябва да отида.
Мади извади ключовете си и отстъпи назад, за да може Балард да излезе първа, преди да заключи вратата. Щом излезе, Балард се обърна към нея.
— Извинявай, ако съм реагирала прекалено бурно, Мади. Просто бяхме по средата на един случай и тъй като го блъснаха в неделя, малко се притесних, че е изчезнал, без да каже и дума. Но съм сигурна, че ще се появи.
Мади кимна.
— Естествено. — Но не изглеждаше убедена.
— Как ти се стори той, когато се видяхте за обяд във вторник? — попита Балард.
— Ами, добре. Нормално. Искам да кажа, още го болеше коляното от катастрофата, но си беше татко. Говореше как искал да се върне към някакъв случай. Обичайните му приказки.
— И от онзи обяд насам не си го чувала?
— Не. Трябва ли да се притеснявам, Рене?
— Честно казано, не знам. При последния ни разговор той щеше да ходи при една свидетелка, за която бяхме говорили, но на нея нямаше да й хареса да го види. Това бе всичко.
— Може би трябва да отидем да видим тази свидетелка.
— „Ние“ ли?
— Днес ми е почивен ден. Но аз съм полицайка и той ми е баща. Коя е свидетелката?
— Чакай малко. Да не прибързваме с изводите. Той може да е…
— Кой прибързва с изводите? Ти каза, че е отишъл да се види със свидетелка — по разследване на убийство, предполагам. И оттогава никой не го е чувал. Познайте какво не й е наред на тази картинка.
— Добре, виж какво, трябва да отида до центъра за среща в прокуратурата. Нека свърша с това, а после ще потърся адреса на свидетелката. Ако баща ти не се е появил дотогава, тази вечер ще отидем да я видим.
Мади не каза нищо, но Балард виждаше, че това отлагане не й харесва.
— Това, което трябва да направиш ти — каза Балард, — е да влезеш пак вътре и да напишеш на баща си бележка да ти се обади веднага щом се прибере. За в случай че просто е неоткриваем без телефон и се тревожим напразно. Ще го направиш ли?
— Да — отвърна нацупено Мади.
— Добре, тогава аз тръгвам и ще държим връзка. Добре ли си?
— Добре съм.
— Чудесно. Сигурна съм, че всичко е наред. Ще говорим по-късно.
Балард тръгна към колата си, а Мади влезе обратно в къщата.
Балард подкара надолу и излезе на Холивудската магистрала. Насочи се на юг към центъра на града.
Като погледна часовника на таблото, видя, че ще успее да се отбие в научната лаборатория преди срещата си в прокуратурата. Искаше да разбере какви хапчета е намерила в чекмеджето на работната маса на Бош и за какво ги взема той. Знаеше, че такава намеса в личния му живот далеч надхвърля онази, срещу която бе възразила дъщеря му одеве. Но с Бош ставаше нещо и тя трябваше да разбере какво.
50.
Паркингът на пристанището за лодки под наем бе почти празен. Всички дейности за деня бяха свършили и повечето лодки бяха подготвени за нощта. Бош тръгна по дигата, като четеше имената на лодките и табелите, на които пишеше информация за връзка и възможностите за наем. Лодките варираха от деветметрови открити рибарски до туристически кораби с множество палуби, каюти и наблюдателници.
Към края на редицата един мъж поливаше с маркуч палубата на туристически кораб с открит салон, който можеше да побере голяма рибарска компания. В момента беше отлив, така че корабът и мъжът бяха под нивото на Бош и дигата. Мъжът вдигна очи и го видя. Носеше побеляла от сол бейзболна шапка, на която пишеше „Палубен майстор“. Посочи крана, към който бе прикрепен маркучът, и извика:
— Хей, друже, можеш ли да спреш водата?
Бош отиде и спря крана.
— Късно се прибираш, а? — попита небрежно Бош. — Всички други вече са си тръгнали.
— Аз не излизам в морето — каза мъжът. — Само мия лодките.