— Господине, добре ли сте? — попита полицаят.
— Добре съм — отвърна Бош. — Просто не съм свикнал хора да нахълтват в стаята ми посред нощ.
— Господине, вече е почти обяд. Приемали ли сте някакви наркотици или алкохол?
— Не, нищо. Добре съм. Просто съм… уморен. Стоях буден до късно.
— Искате ли медицинска помощ?
— Не, не искам медицинска помощ.
— Възнамерявате ли да нараните себе си или някой друг?
Бош се насили да се засмее и поклати глава.
— Шегувате ли се? Не, нямам намерение да „наранявам“ никого, включително и себе си.
— Добре, господине, тогава ще ви оставим с колежката ви. Съгласен ли сте?
— Да, съгласен съм. Това ще ме направи много щастлив.
— Добре, господине, приятен ден.
— Благодаря. Извинявайте за повикването. Предполагам, че просто спя много дълбоко.
Полицаят се обърна и тръгна към вратата, следван от партньора си. По радиомикрофона на рамото си съобщи на диспечера, че напускат мястото без произшествия. Мъжът с костюма последва полицаите навън.
— Благодаря, момчета — извика след тях Балард. — Извинявайте за фалшивата тревога.
Бош чу вратата да се затваря. Изчака Балард да заговори първа.
— Хари, какви ги вършиш, мамка му?
— Ти какво правиш тук?
— Същото като тях — идвам да се уверя, че си добре.
— Прелетяла си през цялата страна, за да се увериш, че съм добре?
— Мисля, че си искал да го направя. Разговорът с Шийла Уолш. Обаждането до Мади. Ти оставяше диря от трошици.
— Щом казваш.
— Казвам го.
Бош стана и се огледа за чорапите и обувките си. Бяха на пода до един стол в ъгъла. Той седна на стола и започна да се обува.
— Намерил си Макшейн, нали?
Бош не отговори. Съсредоточи се върху задачата да си върже връзките на обувките. После стана и дръпна пердето. Примижа срещу ярката слънчева светлина, която се отразяваше във водата като шлифовани диаманти и го заслепяваше.
— Къде е писмото, което си оставил за мен? — попита Балард.
Бош я погледна. Тя още стоеше до вратата към коридора, сякаш не й се искаше да влезе по-навътре.
— Какво писмо?
— Това не е първата проверка на стаята ти, Хари. Те са влезли тук снощи. Теб те нямало, но портфейлът ти бил в чекмеджето и на бюрото имало плик с моето име на него. Диря от трошици.
— Не знам за какво говориш.
— Знаеш, и още как.
— Няма никакво писмо, Рене.
Тя замълча и Бош усети, че е разбрала всичко.
— Предполагам, това означава, че си го намерил. Какво стана?
Бош пак погледна към водата и каза:
— Да речем просто, че случаят е приключен. И да спрем дотам.
— Хари — каза Балард. — Какво си направил?
— Случаят е приключен. Това е всичко, което ти е нужно да знаеш. Понякога…
— Понякога какво?
— Понякога човек върши грешното нещо по правилната причина. Сега беше такъв момент и такъв случай.
— О, Хари…
Бош усети разочарованието и мъката й само от начина, по който произнесе името му. Все още не можеше да се обърне и да я погледне.
— Ще ти помогне ли да знаеш, че нямах избор? — попита тихо.
— Не, не особено — отвърна Балард. — Каквото и да е станало, както и да е станало, ти си го планирал.
Бош кимна. Беше вярно. После каза:
— Може ли да говорим за нещо друго?
— За какво например? — попита Балард. — За малките ти сини хапчета?
— Какво имаш предвид?
— Фалшивия фентанил, който намерих в чекмеджето у вас. И дъщеря ти също го намери.
Бош се извърна от гледката и се взря в нея.
— Били сте в къщата ми?
— Ти беше изчезнал. Притеснявах се. Мади също. Тя намери хапчетата и писмото, което си й оставил.
— Мамка му, то седи там отдавна. От месеци.
— Е, тя го прочете и разбираемо е разтревожена. Като добавиш хапчетата и се получава прощална бележка. Какво става с теб, Хари?
— Ще поговоря с Мади. Тя не трябваше да намира това писмо поне няколко месеца.
— Какво означава това?
Бош отиде до леглото и седна на ръба.
— Знаеш ли, твоята емпатка Колин беше права.
— За какво говориш?
— За тъмната аура, която първоначално мислела, че идва от мен.
— Какво означава това?
— Нали ти разказах за онзи мой случай, когато намерих липсващия цезий?
— Да.
— Ами, пак се започна. Хапчетата, които ми даваха, само забавиха нещата. Вече е в костния мозък.
Настъпи дълга пауза, преди Балард да реагира.
— Съжалявам, Хари. Лекуват ли те още?
— Да, облъчиха ме малко.